Читать «Ланголиерите» онлайн - страница 157

Бетани вдигна ръце и бързо запляска в ритъма на старото инструментално парче — „Летс гоу!“. Всяко пляскане беше ясно и отчетливо като изстрел от стартов пистолет. По лицето й се изписа радостна усмивка.

— Какво означава то? — започна Руди.

— Самолетът! — извика Албърт с висок ликуващ глас и за миг Брайън се сети за малкото момче от старото телевизионно предаване „Островът на фантазиите“. Почти се изсмя на висок глас.

— Аз знам какво е различно! Погледнете самолета! Сега той е същият като другите!

Те се обърнаха и погледнаха. Самолетът „Делта 727“, който стоеше до „Боинг“-а в Бангор имаше пуст и застоял вид. Сега всички самолети изглеждаха еднакво ярки, еднакво нови.

— Какво означава това? Запита Руди — Ако нещата са се върнали към нормалното, къде е електричеството? Къде са хората?

— И какъв е този шум? — намеси се Албърт.

Звукът беше вече по близък. Звучеше като вятър, който духа в отворена тръба или някакъв нечовешки хор, който в унисон пее едно и също: аааааааааа…

Боб поклати глава.

— Не знам. Да избутаме тази стълба и да влезем?

Лоръл го сграбчи а рамото.

— Ти знаеш нещо! Виждам, че знаеш. Защо не ни кажеш?

Той се поколеба за момент.

— Не съм готов да го кажа сега, Лоръл. Искам първо да влезем и да огледаме.

Трябваше да се задоволят с това. Избутаха стълбата на мястото й. Качиха се и заедно тръгнаха по коридора към терминала.

Влязоха в голяма, кръгла зала с изходи, наредени през равни разстояния по извитата стена. Редиците седалки бяха призрачни и пусти, луминесцентните лампи бяха само тъмня квадрати, но Албърт си помисли, че тук почти помирисва други хора… като че ли те бяха излезли само секунди преди оцелелите от полет 29 да се появят откъм подвижния коридор.

Отвън хоровото жужене продължаваше да нараства, приближаваше се като бавна, невидима вълна: … аааааааа…

— Елате с мен — каза Боб Дженкинс, поел без усилие ръководството на групата. — Бързо, моля.

Той тръгна към главния коридор, а другите се наредиха след него. Албърт и Бетани вървяха заедно, бяха се прегърнали с ръце през кръста. Мокетът на салона за пътниците на „Юнайтед“ свърши. Токчетата на жените затракаха и заотекваха с такава сила, като че ли те не бяха само две, а поне две дузини. Минаха покрай неясни, тъмни рекламни табла по стените: „Гледайте CNN“, „Пушете «Марлборо»“, „Карайте «Херц»“, „Четете «Нюзуик»“, „Вижте Дисниленд“.

А звукът — гърленият хоров жужащ звук, продължаваше да се усилва. Докато бяха навън Лоръл беше сигурна, че се приближава към тях от запад. Сега изглеждаше, че е тук при тях, като че ли певците — ако това бяха певци — вече бяха пристигнали. Звукът общо взето не я плашеше, но караше плътта на ръцете и гърба и да настръхват.

Стигнаха до ресторанта на самообслужване и Боб ги поведе вътре. Без да спира, той обиколи тезгяха и взе един увит сладкиш от наредените на тезгяха. Опита се да го разкъса със зъби… но се сети, че зъбите му бяха На пода в самолета. Изръмжа недоволно и бутна сладкиша по тезгяха към Албърт.