Читать «Крауч Енд» онлайн - страница 12

— И ти си запомнил всичко това?

— Мога да бъда отличен свидетел — смело заяви Лони и тя едва можа да се задържи на краката си от смях. Той умееше да запазва самообладание и при най-неприятните моменти, и не позволяваше на проблемите да развалят настроението му.

На стената на полицейския участък в Крауч Енд бе закачена карта на района, увеличена и значително по-подробна от справочника „Улиците на Лондон“. Фарнъм се доближи до нея и започна да търси нещо, пъхнал ръце в джобовете си. Участъкът бе потънал в тишина. Ветър още не се бе върнал — изглежда проветряваше мозъка си, помисли си младият полицай — а Реймънд отдавна бе приключил разговора с жената, на която бяха откраднали чантичката.

Фарнъм постави пръста си на онова място, където таксиметровият шофьор по всяка вероятност бе оставил американците (ако можеше да се вярва на историята на жената, естествено). Пътят към дома на техния приятел изглеждаше достатъчно елементарен. По Крауч Хил Роуд към Хилфилд Авеню, после наляво по Викърс Лейн, след което пак наляво, но по Петри Стрийт. Брас Енд, тръгваща от Петри Стрийт, изглеждаше тъй, все едно някой я е забравил, и бе дълга само шест или осем къщи. В най-лошия случай не повече от километър. Дори и американците са в състояние да пропътуват един километър, без да се заблудят.

В помещението нахълта сержант Реймънд. Той вече се бе преоблякъл и в момента закопчаваше ципа на коженото си яке.

— Реймънд? — учуди се Фарнъм. — Още ли си тук?

— Още съм тука, но тъкмо си тръгвам, мой безбради красавецо.

— Добре, изчезвай тогава — озъби се Фарнъм, едва удържайки усмивката си. Реймънд го плашеше мъничко. Само един поглед към този кучи син бе достатъчен, за да разбере, че той стои точно на границата, разделяща свестния момък от престъпника. Извит бял белег, подобен на дебел конец, се спускаше от левия ъгъл на устата му чак до адамовата му ябълка. Реймънд се кълнеше, че веднъж някакъв джебчия едва не му прерязал гърлото с острия край на счупена бутилка и че именно поради това така му харесва да троши пръстите им. Според Фарнъм това си беше чиста лъжа. Реймънд чупеше пръстите на джебчиите единствено, защото обожаваше изхрущяването, с което те се пречупваха, особено в ставите.

— Имаш ли цигара? — попита Реймънд. Фарнъм въздъхна и му даде една. Когато сержантът я запали и вдъхна дима, Фарнъм го попита:

— На Крауч Хил Роуд има ли ресторант, където да продават къри за вкъщи?

— Доколкото помня, не, красавецо — отвърна му сержантът.

— И аз така си мислех.

— Проблем ли имаш, миличък?

— Не — трепна Фарнъм, може би твърде рязко, припомняйки си разрошените коси и уголемените от страх очи на Дорис Фрийман.

Недалеч от края на Крауч Хил Роуд Дорис и Лони Фрийман свърнаха по Хилфилд Авеню, от двете страни, на която се простираха в редици импозантни, построени с вкус домове — досущ като черупки, помисли си тя, с хирургическа точност разделени отвътре на квартири и стаи.