Читать «Крауч Енд» онлайн - страница 10

Таксито спря пред унил на вид ресторант с малък надпис на витрината. Той съобщаваше, че заведението „има лиценз“, а далеч по-големите букви известяваха, че в ресторанта се продава сос къри за вкъщи. На перваза под надписа спеше гигантска сива котка. До ресторанта се издигаше самотна телефонна кабина.

— Ето телефон, господине — каза шофьорът. — Разберете какъв е адресът на вашия приятел, и аз ще го открия.

— Ще се постарая — усмихна се Лони и излезе от колата.

Дорис постоя за няколко секунди в таксито, след което също излезе навън и се качи на тротоара, решила да раздвижи за малко краката си. На улицата още духаше горещият вятър. Той притисна полата в коленете й и буквално залепи една опаковка от сладолед за глезена й. Дорис с погнуса я отстрани. Когато вдигна глава, забеляза, че се взира през прозореца на ресторанта право в големия сив котарак. Той също се вгледа в нея, едноок и невъзмутим. Половината му муцуна бе изподрана в някаква отдавнашна схватка. Вместо козина по нея се виждаше изродена и гола розовееща плът, осеяна с белези, а на мястото на окото се белееше млечнобяла ципа.

Котаракът беззвучно измяука, вперил поглед в нея иззад стъклото.

Изпълнена с отвращение, тя се приближи до телефонния автомат и се загледа вътре през мръсните стъкла на кабината. Лони събра палец и показалец в знак, че всичко е наред, и й намигна. После пусна монета в прореза на автомата, набра някакъв номер и започна да говори. Беззвучно — заради стъклото — се засмя. Съвсем като котарака. Дорис се огледа в търсене на сивата котка, но на прозореца на ресторанта нямаше никой. В сумрака отзад се виждаха бели столове, поставени с краката нагоре върху бели маси, както и някакъв старец, който търкаше пода с мокър парцал. Обръщайки се обратно, тя забеляза, че Лони нещо си записва. Той прибра химикалката в джоба на сакото си, поднесе към лицето си лист хартия — Дорис забеляза написания на нея адрес — каза нещо в слушалката, остави я на мястото й и излезе от кабината.

Лони триумфално размаха листчето към нея.

— Виждаш ли, ето го — в този момент очите му надзърнаха зад рамото й и той изведнъж се намръщи. — А къде изчезна този дяволски автомобил?

Дорис се обърна. Таксито го нямаше. Там, където бе стояло до преди малко, сега се виждаше единствено празно място, бордюрът и някакви смачкани хартии, лениво поклащащи се в канавката под поривите на вятъра. От другата страна на улицата две деца се захилиха, прегърнали се едно друго. На Дорис й направи впечатление, че едното има уродлива ръка, напомняща щипка на рак или скорпион. Тя си помисли за националната система за здравеопазването — това беше нейна грижа. Децата продължаваха да ги наблюдават от отсрещната страна, видяха, че Дорис ги гледа, и отново се прегърнаха, кискайки се.

— Не знам — отговори тя, чувствайки се замаяна и сякаш не на себе си и. Тази горещина, неумолимият вятър, чиято сила ни най-малко не отслабваше, почти нарисуваната светлина.