Читать «Камионите» онлайн - страница 10

Сграбчих някаква покривка и я омотах около косата си. Втурнах се зад бара и забих с такава сила главата си под умивалника, че едва не си счупих черепа. Момичето непрекъснато повтаряше името на Джери — писъците й звучаха като безумна молитва.

Обърнах се навреме, за да видя как огромен товарен камион приближава бавно към зиналата фасада на ресторанта.

Шофьорът изпищя и се втурна към страничния изход.

— Недей! — извика барманът. — Не излизай…

Но шофьорът вече тичаше към полето отвъд канала. Малкият камион с надпис „Автоматична пералня Вонг“ сигурно се беше спотайвал зад вратата и го прегази, преди още да разберем какво става. После се оттегли, а сгърченото тяло на шофьора остана да лежи на земята. Камионът го беше размазал до неузнаваемост.

Товарният камион премина бавно през бетонния праг, стъпка тревата и останките на Джери и спря, напъхал огромната си муцуна в ресторанта.

Внезапно се разнесе пронизителен вой, последван от нови сигнали.

— Спри — изхленчи момичето. — Спри, спри, моля те…

Но сигналите не спираха. Само след миг разбрах, че предава същото съобщение: искаше някой да нахрани него и другарите му.

— Ще се подчиня — заявих аз. — Отключени ли са помпите?

Барманът кимна. Беше остарял с петдесет години.

— Не, недей! — изкрещя момичето и се хвърли към мен. — Трябва да ги спреш! Удряй ги, цели ги, смажи ги… — гласът й потрепера, от гърдите й се изтръгна пронизително стенание, изпълнено с болка от претърпяната загуба.

Барманът я прегърна. Заобиколих бара, като си проправях път през развалините, и се запътих към задния вход. Излязох навън, усетих топлите лъчи на слънцето. Сърцето ми биеше лудо. Искаше ми се да запаля още една цигара, но пушенето при бензиновите помпи е забранено.

Камионите продължаваха да чакат, строени в редици. Малкият им другар клечеше срещу мен и ръмжеше като сърдито ловджийско куче. Едно погрешно движение и с мен беше свършено. Слънцето проблясваше в безизразното предно стъкло. Потръпнах, стори ми се, че в мен се взира лицето на идиот.

Включих помпата и измъкнах струйника, отвъртях капачката на първия резервоар и започнах да изпомпвам гориво.

След половин час пресуших първата помпа и минах на втората. Редуваха се бензинови и дизелови двигатели — край мен се нижеше безкрайна върволица камиони. Започнах да осъзнавам, че по цялата земя хората биваха принудени да им се подчиняват, а бунтарите лежаха мъртви като шофьора, премазан от тежки гъсенични вериги.

Втората помпа се изчерпа, заех се с третата. Слънцето препичаше нетърпимо, главата ми се блъскаше от бензиновите изпарения. В меката вдлъбнатина между палеца и показалеца ми се надигнаха мехури. Но камионите не можеха да знаят това. Те разбираха само от пробити ауспуси, стари гарнитури и заледени кардани. Нужно им бе да знаят само едно за бившите си господари и те го знаеха. Можехме да бъдем убивани.

Последният резервоар беше изпомпан докрай, хвърлих маркуча на земята. Камионите продължаваха да чакат, строени зад ъгъла. Извих глава, за да раздвижа схванатия си врат, и се облещих. Опашката от камиони излизаше от паркинга, продължаваше нагоре по шосето и се губеше в далечината. Колите бяха заели и трите платна. Кошмарната гледка напомняше задръстванията по магистралите на Лос Анжелес през върховите часове. В далечината въздухът трепереше от зловонните им газове.