Читать «Децата на царевицата» онлайн - страница 7

Пресякоха „Елм Стрийт“, сетне „Бърч Стрийт“ и се озоваха на градския площад. Къщите от двете страни на улицата бяха дървени, с остъклени веранди — грозни, но функционални. Тревните площи пред тях бяха пожълтели. Някакво бездомно куче бавно излезе по средата на улицата, загледа се в колата, сетне легна в прахта с муцуна върху лапите.

— Спри! — възкликна Вики. — Веднага спри! Бърт се подчини.

— Завий обратно! Да закараме тялото до Гранд Айлънд — не е много далече, нали? Моля те, Бърт.

— Какво има, Вики?

— И още питаш! — пискливо извика тя. — Тук няма жива душа, Бърт. Няма никого, освен нас. Още ли не си го разбрал?

Действително бе усетил нещо, чувстваше го все още. Но…

— Просто така ти се струва — отвърна той. — Това е провинциално градче. Може би всички са на площада, където е организирана разпродажба на домашни печива, или просто играят бинго.

— Тук няма никого! — натъртено произнесе Вики. — Не забеляза ли бензиностанцията, която отминахме?

— Да, точно до дъскорезницата. И какво от това? — разсеяно попита той, докато се вслушваше в жуженето на жътварките в хралупата на съседния бряст. Усещаше миризмата на царевица, на шипка и най-вече на изкуствен тор. За пръв път, откакто бяха напуснали магистралата, се намираха в град и в щат, където никога не бе идвал (въпреки че от време на време прелиташе със самолет над него) и който му се струваше едновременно привлекателен и отблъскващ. След малко вероятно ще се натъкнат на дрогерия, на кино, наречено „Бижу“ и на училище, носещо името на Джон Кенеди.

— Бърт, там пишеше 35.9 за обикновения бензин и 38.9 за високооктановия. Спомни си кога за последен път си плащал такава цена.

— Преди повече от четири години — призна той. — И все пак…

— Вече сме почти в центъра на града, но няма нито една кола!

— До Гранд Айлънд има повече от деветдесет километра. Ще изглежда нелепо, ако закараме трупа чак до там.

— Не ме интересува.

— Слушай, сега ще открием полицейския участък и…

— Не!

„По дяволите, ето защо бракът ни се разпада — помисли си Бърт. — Отговорът й винаги е един и същ: «Не, няма да го направя! Не, сър!» и още нещо — ако ми противоречиш, ще стискам зъби, докато се задуша!“

— Вики…

— Искам да се махнем оттук, Бърт.

— Вики, слушай…

— Обръщай и да тръгваме!

— Вики, ще престанеш ли поне за минута?

— Да, когато тръгнем по обратния път. А сега завий. Моля те, Бърт.

— В багажника ни има труп! — изкрещя той и изпита огромно удоволствие, когато забеляза как жена му стреснато се отдръпна и лицето й помръкна. Той продължи малко по-спокойно:

— Изхвърлиха го на шосето с прерязано гърло и аз го прегазих. Сега ще карам право в полицията и ще съобщя за случилото се. Слушай, ако ти се върви пеша по магистралата, ще те взема на връщане. Само не ми заповядвай да карам обратно към Гранд Айлънд, сякаш в багажника има чувал с отпадъци. Това дете е нечий син — ще съобщя в полицията, преди убиецът безнаказано да се измъкне.