Читать «Децата на царевицата» онлайн - страница 9

Бърт се приближи и разгледа календара. На него бяха изобразени две момчета, които плуваха в езерце, докато симпатично кученце отмъкваше дрехите им. Под илюстрацията се четяха думите: „ПОДАРЪК ОТ ГЕТЛИНСКАТА ДЪСКОРЕЗНИЦА И ЖЕЛЕЗАРИЯ. ВИЕ ЧУПИТЕ, НИЕ ПОПРАВЯМЕ“. Месецът беше август, а годината — 1964.

— Нищо не разбирам — колебливо поде той, — но съм сигурен, че…

— Сигурен си! — истерично изкрещя Вики. — Естествено, че си сигурен. Ето къде ти е грешката, Бърт — през целия си живот си бил прекалено сигурен!

Той се обърна и тръгна към вратата, жена му го последва.

— Къде отиваш?

— В полицейския участък.

— Бърт, защо си толкова упорит? Разбираш, че тук нещо не е наред. Защо не го признаеш?

— Не упорствам. Просто искам по-бързо да се отърва от онова, което е в багажника.

Излязоха от ресторанта и тръгнаха по тротоара. Бърт отново бе поразен от тишината и от миризмата на изкуствен тор. Помисли си, че никога не ти хрумва за тази миризма, когато посолиш варената царевица и я захапеш. Не мислиш, че е толкова вкусна благодарение на слънцето, на дъжда, на различните изкуствени торове и на солидна доза кравешки тор. Беше израснал в селска местност в северната част на щата Ню Йорк, но тази миризма бе по-различна от миризмата, която си спомняше от детството си. Безсъмнено има различни аромати, но изкуственият тор е почти благоуханен, когато пръскат с него нивите. Естествено, не мирише на френски парфюм, но щом вечерният ветрец го понесе над прясно разораното поле, миризмата му е свързана с приятни предчувствия. Тя означава, че зимата безвъзвратно си е отишла, че след около месец училището ще затвори врати и ще започне лятната ваканция. В съзнанието на Бърт тази миризма бе неотменно свързана с уханието на тимотейка, детелина, разорана земя, ружи и дрян.

„С какво ли торят земята тук?“ — помисли си той. Миризмата бе по-различна, някак си сладникава и неприятна, миризмата на смърт. Като бивш санитар от Виетнамската война, той добре я познаваше.

Вики вече седеше в колата, държеше царевичното разпятие и съсредоточено го разглеждаше. Това не му се понрави.

— Остави го — нареди й той.

— Няма — отвърна жена му, без да го погледне. — Щом си решил да играеш игрите си, аз също ще се забавлявам.

Бърт подкара колата и стигна до кръстовището, над което се полюшваше изгаснал светофар. Вляво видяха спретната, боядисана в бяло черква. Тревата около нея беше окосена, грижливо поддържани цветя растяха от двете страни на пътечката към вратата. Бърт спря колата.

— Защо спираш?

— Ще надникна в църквата. Навярно това е единствената сграда в целия град, където няма да открия дебел слой прах, натрупан в продължение на десетилетия. Погледни таблото за проповедите.

Вики извърна очи към дъската, където грижливо бе изписано: „СТРАШЕН И МИЛОСТИВ Е ОНЗИ, КОЙТО ОБХОЖДА РЕДОВЕТЕ“. А отдолу датата — 27 юли 197б — миналата година.

— Онзи, който обхожда редовете — промълви Бърт и изгаси мотора. — Още едно от хилядите имена на Господ, патентовано в щата Небраска. Хайде, идваш ли с мен?