Читать «Човекът с черния костюм» онлайн - страница 8
Стивън Кинг
Исках да избягам, но чувствах краката си сякаш през две планини от мозъка си. Не се разплаках обаче — може и да се подмокрих, но не се разплаках. Страхувах се прекалено много. Осъзнах, че ще умра, при това мъчително, но най-лошото е, че това не беше най-лошото.
Най-лошото щеше да дойде после.
Той внезапно се изправи — миризмата на изгорели кибритени клечки направо ме задушаваше. Извърна насреща ми бледото си издължено лице и пламтящите си очи и ме изгледа скръбно, но в изражението му се долавяше и нещо шеговито. Сякаш непрекъснато се забавляваше.
— Лоша вест, рибарче — рече. — Нося ти лоша вест.
Не намерих сили да отвърна, само го погледнах — черния костюм, елегантните черни обувки, дългите бели пръсти, завършващи с птичи нокти.
— Майка ти е мъртва.
— Не! — изкрещях.
Представих си я как меси хляба под ярките утринни лъчи на слънцето, представих си падналата къдрица, която едва докосваше веждата й, и отново изстинах от страх… но не за себе си. После си припомних как стоеше на кухненския праг, засенчила очи с длан, докато аз се отдалечавах с въдицата на рамо, и как в този миг ми се стори като снимка на човек, когото едва ли ще видиш отново.
— Не! Лъжеш! — писнах.
Той се усмихна тъжно, търпеливо, като човек, свикнал да го обвиняват несправедливо.
— Опасявам се, че не лъжа. От същото като брат ти, Гари. Ужили я пчела.
— Не, не е вярно — заинатих се и най-сетне се разплаках. — Тя е стара, на трийсет и пет е, ако можеше да умре от пчела като Дани, отдавна да е умряла, а ти си лъжлив негодник!
Нарекох Сатаната лъжлив негодник. Смътно осъзнавах какво съм извършил, но бях обсебен от чудовищните му думи. Майка ми мъртва? Да ми беше казал, че на мястото на Скалистите планини се плиска океан, по щях да приема. Независимо от това му повярвах — дълбоко в себе си човек винаги вярва в най-лошото, което може да измисли.
— Разбирам мъката ти, рибарче, но тъкмо този довод, опасявам се, не звучи особено убедително. — Говореше престорено, сякаш ме утешаваше; тонът му бе ужасяващ, влудяващ, без капка жал и състрадание. — Човек може цял живот да не види присмехулник, което обаче не означава, че присмехулници не съществуват? Майка ти…
В потока рипна една риба. Човекът с черния костюм се намръщи и насочи показалец към нея. Пъстървата се сгърчи във въздуха, извивайки се толкова болезнено, че за миг сякаш захапа опаката си, сетне цопна във водата и се понесе по течението с обърнат корем. Блъсна се в голямата сива скала при разклонението, завъртя се два пъти във въртопа, който се образуваше на това място, и потегли към Касъл Рок. Междувременно ужасяващият непознат отново извърна към мен пламтящите си очи и тънките му устни се разтеглиха в людоедска усмивка, разкривайки острите му зъби.
— Просто до сега не я жилила пчела — обясни ми. — Но в един хубав миг — преди няма и час, ако трябва да бъда точен — докато майка ти вадеше хляба от фурната и го поставяше на плота да изстине, през прозореца на кухнята влезе пчела.
— Не те слушам, не те слушам, не те
