Читать «Човекът с черния костюм» онлайн

Стивън Кинг

Човекът с черния костюм

Вече съм твърде стар, но историята, която ще ви разкажа, ми се случи, когато бях малък — едва деветгодишен. Годината беше 1914, лятото след смъртта на брат ми Дан в западната нива и три години преди Америка да се включи в Първата световна война. На никого не съм разказвал какво се случи при разклонението на реката в онзи ден, няма и да разкажа… във всеки случай, не и лично. Затова пък реших да опиша случилото се в тази книжка, която ще оставя край леглото си. Не мога да пиша дълго, тъй като ръцете ми вече треперят и нямам почти никакви сили, но не мисля, че ще ми отнеме много време.

След време написаното ще се намери. Твърде е възможно, тъй като на човек му е едва ли не вродено да надникне в книга с надпис „ДНЕВНИК“ след смъртта на собственика й. Тъй че най-вероятно този разказ ще бъде прочетен. По-важното е дали някой ще ми повярва. Почти със сигурност не, но това няма значение. Търся свобода, не вяра, а писането, както съм установил, обещава огромна свобода. В продължение на двайсет години водих рубриката „Много отдавна и далеч оттук“ в Касълрокския вестник „Кол“ и знам, че понякога написаното те напуска завинаги, като старите фотографии, които, ако стоят дълго на слънце, избледняват и се превръщат в къс бяла хартия.

Моля се за подобно избавление.

Един деветдесетгодишен човек трябва отдавна да е преодолял детските си страхове, но с напредването на болестите, прииждащи като вълните, които мият брега и сантиметър по сантиметър настъпват към пясъчния замък, съграден на плажа с пълно безразличие, онова ужасяващо лице изпъква пред погледа ми все по-ясно. Блести като мрачна звезда в съзвездието на детството ми. Какво съм правил вчера, кой ме е посетил в стаята ми в старческия дом, какво сме си казали… от тези неща в съзнанието ми няма и следа, но лицето на човека с черния костюм изпъква пред погледа ми все по-отчетливо, все по-често, и аз си припомням всяка негова дума. Не искам да мисля за него, но съм безсилен; понякога нощем старческото ми сърце се разтуптява толкова силно и толкова бързо, сякаш всеки миг ще изхвръкне от гърдите ми. И тъй, развивам капачката на мастилената си писалка и насилвам треперещата си ръка да опише онази безсмислена случка в дневника, който получих за Коледа от една своя правнучка — не помня как й беше името, но съм сигурен, че започваше със С — и който отварям за пръв път. Ще пиша в него. Ще разкажа как се запознах с човека с черния костюм на брега на река Касъл Стрийм един летен следобед на 1914 година.

* * *

по онова време Мотън беше различен — неописуемо по-различен. В онзи свят нямаше самолети, които постоянно да прелитат с глухо бръмчене над главите ни, нямаше автомобили и камиони, а небесата не бяха прорязани от електрически кабели.

В целия град нямаше ни един път с настилка, а „административният квартал“ се състоеше от колониала на Корсън, „Конюшня и железария“ на Тът, Методистката църква в къта на Христос, училището, кметството и ресторанта на Хари, на километър встрани от останалите сгради, който майка ми презрително наричаше „пивницата“.