Читать «Човекът с черния костюм» онлайн - страница 6

Както си седях и треперех, готов да се паникьосам — да скоча на крака и да хукна накъдето ми видят очите — зад гърба ми се чу пукот. Звукът беше пронизителен и властен като гърмеж, но аз знаех, че не е от пистолет — някой беше плеснал с ръце. Само веднъж. В същия миг пчелата отскочи от носа ми и падна в скута ми. Лежеше върху протритите ми кафяви кадифени панталони, крачката й стърчаха нагоре, а жилото й се беше превърнало в безобидно черно конче. Веднага разбрах, че е мъртва. В същия миг нещо подръпна въдицата ми — това беше най-силното дръпване досега — и за малко пак да я изпусна.

Сграбчих я с две ръце и глупашки я дръпнах — да ме беше видял баща ми, щеше да се хване за главата. На кукичката се беше закачила пъстърва, значително по-едра от онази, която бях уловил; стрелна се над водата като мокра, гънеща се мълния и от опашката й се разхвърчаха ситни капчици — като на онези идеализирани снимки, които поместваха на кориците на мъжките списания „Тру“ е „Менс Адвенчър“ през четирийсетте и петдесетте години. В този миг обаче риболовният трофей беше последната ми грижа и дори не забелязах кога кордата се е скъсала и рибата е цопнала обратно в потока. Извърнах поглед през рамо да видя кой плесна с ръце. Точно над мен, в началото на дърветата, стоеше един мъж. Имаше бледо, издължено лице. Черната му коса беше пригладена назад с прецизно изтеглен път отдясно на тясната му глава. Беше много висок. Носеше черен костюм от три части и веднага разбрах, че не е човек, тъй като очите му бяха аленочервени, като пламъците в печката. Не само ирисите, тъй като ириси нямаше, не и зениците, и със сигурност не и склерите. Целите му очи бяха оранжеви… при това цветът им бе някак шавлив и мъждукащ. Като че ли е твърде късно да премълча онова, което искам да кажа. В човека пламтеше огън, а очите му бяха като отворчетата във вратичката на някои печки.

Мехурът ми се изпразни и протритият кафяв плат, върху който лежеше мъртвата пчела, потъмня. Почти не усетих как е станало, тъй като не можех да откъсна очи от мъжа, който стоеше на високия бряг и ме наблюдаваше — мъжът, който бе изникнал от простиращата се в продължение на петдесет километра непроходима мейнска гора, облечен с черен костюм от три части и заострени обуща от лъскава кожа. Верижката на джобния му часовник проблясваше на лятното слънце. По дрехите му нямаше нито една борова игличка. На всичко отгоре ми се усмихваше.

— Я, рибарче! — провикна се с приятен, мелодичен глас. — Виж ти! Добър ли е денят, млади момко?