Читать «Древноиндийската култура» онлайн - страница 162

Основното съчинение на тази школа Брахма-сутра, приписвано на мъдреца Бадараяна и създадено около II в. пр.н.е., представлява сборник от кратки изречения, набелязващи главните принципи на системата. Подобно на основополагащите съчинения в другите школи трактатът на Бадараяна предизвиква дълготрайна ко-ментаторска традиция. През средните векове, когато тази система започва да доминира над останалите, се оформят пет течения, известни със свои имена, а също и с имената на своите създатели — Шанкара, Рамануджа, Мадхва, Нимбарка и Валабха. От тях първите две оказват най-голямо влияние върху индийската мисъл и вяра, като философията на Шанкара постепенно се идентифицира с философията на Веданта изобщо, а тази на Рамануджа се възприема като основа на по-късния индуизъм. Голяма е заслугата в ново време на Рамак-ришна Парамахамса и Свами Вивекананда за представянето на тази философия пред света.

Ведантистите се вдъхновяват от идеята, че докато всяка религия и всяка школа на мистицизма се обръщат към индивида или към индивидите от кръга на своите последователи, Веданта цели доброто на цялото човечество, даже на всички същества, колкото и трудна за постигане да изглежда тази цел. Освен това, докато всяка религия обещава върховно добро и блаженство след смъртта, Веданта цели постигането на такова именно добро в този свят. Тя се стреми да установи универсално добро чрез изкореняване на всяко нещастие и главното средство за това според нея се съдържа в разрешаване на загадката на съществуването. Ето защо за голямата част от последователите на тази философия постигането на върховното добро е неотделимо от постигането на върховното знание.

Има, смятат привърженици на тази философия, истини на религията, мистицизма, науката и на различните философски школи. Но особеността на Веданта е, че тя обхваща всички тях и цели върховната, обединяващата всички истина. Всички философски системи са доближаване до един общ край, до една върховна истина. Това е истината, чрез познаването на която всичко става познато и чрез достигането на която нищо вече не остава за познаване. Всеки човек обича и търси истината. И задоволството от постигането на някаква степен обикновено се приема за мярка на истината. Но Сократ, неудовлетворен, знае повече от нея в сравнение с друг, немислещ, но удовлетворен. Задоволството от постигнатата степен определя истините на религията, мистицизма, теологията, а твърде често и на науката. Тестът за най-висока истина за Веданта се състои в немислимостта, в невъобразимостта и в неразчленимостта в нея.

Като всички други стари и съвременни философии Веданта разглежда процеса на познание като отношение на два фактора — познаващ субект и познаван обект. Това, грубо казано, съответствува на широкоразпространеното разбиране за отношението ум — външен свят. Изключително интересно е обаче, че познаващият фактор във Веданта не включва мислите, чувствата, идеите, които съставят самото съдържание на ума според европейската философия. Ведантистите, както и други индийски философски школи, ги разглеждат като непринадлежащи на познаващия субект, т.е. разглеждат ги като обект на познанието. Така Веданта познава две групи обекти — ментални и физически, вътрешни и външни. Познаващият субект, „свидетелят“, както се изразява Веданта, е нещо различно от двете, различно от така наречената високоорганизирана материя — мозъка. Такова деление на субекта и обекта почива върху разбирането, че познаваното е променливо, че познаващото „наблюдава“ промените и като такова е непроменливо.