Читать «Пожелай ми слънчогледи» онлайн - страница 8

— Разръфано ли? — Опитвам се да се престоря на объркана. — Нямам представа за какво съм говорила.

— Сега ми изглеждаш добре. — Морийн потупва възглавницата ми. — Искаш ли да ти донеса още нещо?

— Ако може малко портокалов сок. Не си намирам нито телефона, нито чантата.

— Сигурно всичките ти ценни вещи са прибрани в сейф. Ще отида да проверя. — Тя излиза и аз оглеждам тихата стая, все още малко объркана. Май успях да подредя съвсем малко ъгълче от пъзела. Все още нямам представа в коя болница съм, как съм се озовала тук и дали някой е уведомил семейството ми. Има още нещо, което ме тормози и не ме оставя на мира…

Нямам търпение да се прибера вкъщи. Точно така. Това е. Трябва да се прибера, защото утре трябваше да стана рано. Само че…

Не може да бъде. По дяволите!

Погребението на татко. Беше на следващия ден, в единайсет. Което означава…

Пропуснала ли съм го? Насилвам се да стана от леглото, но дори от това незначително усилие започва да ми се вие свят. Най-сетне, с огромно съжаление, се отказвам. Да, пропуснала съм го. Вече не мога да направя нищо.

Не че познавах татко. Той не се задържаше много, беше ми по-скоро като чичо, от онези весели закачливи чичовци, които носят сладки по Коледа и миришат на алкохол и цигари.

Не изпаднах в шок, когато научих, че е починал. Правили са му операция на сърцето, за да му сложат байпас, а всички знаят, че рискът при тези операции е петдесет на петдесет. Въпреки това трябваше да бъда до мама и Ейми. Ейми е едва на дванайсет, срамежлива и затворена. Представям си я застанала в крематориума до мама, намусена под дългия бретон, стиснала опърпаното плюшено лъвче. Все още не е готова да види ковчега на баща си, не и без голямата й сестра да я държи за ръката.

Докато лежа и си представям как се опитва да се преструва на смела и пораснала, усещам как по бузата ми се стича сълза. Днес е погребението на татко, а аз съм в болница с главоболие и сигурно със счупен крак или нещо друго счупено. А който ме е обрал, сигурно ми е задигнал кредитните карти, телефона и новия несесер с гримове.

А гаджето ми снощи ми върза тенекия. Никой не идва да ме види, сещам се аз. Къде са разтревожените ми приятели, къде са хората от семейството ми, защо не са се скупчили около леглото, защо не ми държат ръката?

Може би мама е на погребението с Ейми, а пък Скапаняка Дейв да ходи да се гръмне. Ами Фи и останалите? Те къде са се дянали? Като се сетя как ходихме заедно да видим Дебс, когато отиде да й извадят врасналия в кожата нокът на крака. Бяхме буквално задръстили коридора, занесохме й кафе от „Старбъкс“, списания, а когато оздравя, й направихме подарък педикюр. И това за един нищо и никакъв нокът на крака.

А пък аз съм била в безсъзнание, сложили са ми дори система. Очевидно на никого не му пука. Браво. Направо върхът!

Нова сълза се стича по лицето ми и в този момент вратата се отваря и влиза Морийн. Носи поднос и плик, на който е написано с маркер „Лекси Смарт“.

— Боже! — ахва тя и бързо избърсва очите ми. — Боли ли те? — Подава ми таблетка и малка чашка вода. — Това ще помогне.