Читать «Пожелай ми слънчогледи» онлайн - страница 10
Софи Кинсела
— Здравей, Морийн — обаждам се с дрезгав глас. — Колко е часът? — Тя се обръща с извити вежди.
— Помниш ли ме?
— Разбира се — отвръщам изненадано. — Нали снощи се запознахме. Говорихме си.
— Чудесно! Значи си излязла от посттравматичната амнезия. Не се стряскай! — добавя с усмивка тя. — Нормално е човек да се чувства объркан след нараняване на главата.
Инстинктивно вдигам ръка към главата си и напипвам превръзка. Сигурно яко съм се ударила, когато паднах на стълбите.
— Състоянието ти се подобрява. — Тя ме гали по рамото. — Ще ти донеса пресен портокалов сок.
Някой чука, вратата се отваря и влиза висока слаба жена на петдесет и няколко. Има сини очи, високи скули и вълниста руса коса, започнала да побелява. Облечена е в червено късо палто върху дълга рокля, на врата й се вижда кехлибарен гердан, в ръка стиска хартиен плик.
Това е мама, почти деветдесет и девет процента съм сигурна, че е тя. Не знам защо изобщо се колебая.
— Ама и отоплението тук е едно! — възкликва тя с познатия ми тъничък момичешки глас.
Да, това със сигурност е мама.
— Прилошава ми. — Тя започва да си вее. — Да не говорим, че пътуването дотук ме подложи на невероятен стрес. — Поглежда към леглото, сеща се за нещо и се обръща към Морийн.
— Как е тя?
Морийн се усмихва.
— Днес Лекси е много по-добре. Вече не е така объркана като вчера.
— Слава богу! — Мама заговаря по-тихо. — Все едно че говорех с бавноразвиваща се… или малоумна.
— Лекси не е малоумна — обяснява спокойно Морийн. — Освен това разбира всичко, което казвате.
Истината е, че почти не слушах. Не мога да откъсна очи от мама. Какво й е? Струва ми се различна. По-слаба. И май остаряла. Когато се приближава и светлината от прозореца пада върху лицето й, положението ми се струва още по-зле.
Да не би да е болна?
Не, щях да позная, ако беше болна. Имам чувството, че е остаряла за една нощ. Ще й купя някой хубав крем за лице за Коледа.
— Ето те и теб, миличка — започва тя с висок превзет глас. — Аз съм майка ти. — Подава ми плика, в който има шампоан, и ме целува по бузата. Усещам познатия мирис на кучета и парфюм със зелен чай и роза. Въпреки това очите ми се пълнят със сълзи. Не предполагах, че съм се чувствала толкова изолирана и самотна.
— Здрасти, мамо. — Посягам да я прегърна, но ръцете ми улавят само въздух. Вече се е обърнала настрани и поглежда малкия си златен часовник.
— Мога да остана само минутка — обяснява тя толкова напрегнато, сякаш ако остане повече, светът ще се взриви. — Имам среща с един специалист заради Роли.
— Роли ли?
— От последното котило на Смоуки, миличка. — Мама ме поглежда недоволно. — Нали помниш малката Роли?
Просто не разбирам защо мама си въобразява, че трябва да помня имената на всичките й кучета. Те са поне двайсет, до едно малки хрътки уипет и всеки път, когато се прибера у нас, се оказва, че тя се е сдобила с ново попълнение. Открай време бяхме семейство, което не гледа животни, до лятото, когато навърших седемнайсет. Ходихме на почивка в Уелс и мама взе, че купи едно кутре уипет. За нула време тази работа с кучетата се превърна в мания.