Читать «Пожелай ми слънчогледи» онлайн - страница 7

И това е всичко… абсолютно всичко. Мозъкът ми е празен.

Странна работа. Ще пусна есемес на Фи и ще попитам какво е станало. Посягам към нощното шкафче и не успявам да напипам телефон. Няма го и стола, няма го и скрина.

Къде ми е телефонът? Къде са ми нещата?

Господи! Да не би да са ме обрали? Това трябва да е. Някой тийнейджър с качулка ме е праснал по главата и аз съм тупнала на улицата, след това са викнали линейка и…

Поразява ме още по-противна мисъл. С какво бельо бях?

Изпъшквам тихо. Лоша работа. Ами ако съм била с провисналите сиви гащи и сутиена, който слагам единствено когато кошът за пране е пълен? Ами ако съм била с лимоновата прашка с разръфания ластик и картинките на Снупи?

Едва ли съм била с нещо готино, защото няма да тръгна да се докарвам за Скапаняка Дейв. Това си е чиста проба разхищение. Мръщя се отново и се оглеждам, но от дрехите ми няма и следа. Сигурно лекарите са ги изгорили в специалната пещ за срамно бельо.

Все още нямам представа какво правя тук. Гърлото ме драска. Направо умирам за чаша студен портокалов сок. Като се замисля, къде са лекарите и сестрите? Ами ако умирах?

— Ехо? — провиквам се немощно. Гласът ми звучи така, сякаш някой стърже дървен под с ренде. Чакам отговор, но съм обгърната от пълно мълчание. Сигурна съм, че никой няма да ме чуе през дебелата врата.

След това ми хрумва да натисна копчето. Избирам онова, на което картинката прилича на човек, и след няколко минути вратата се отваря. Получи се! Сивокоса сестра в тъмносиня униформа влиза и ми се усмихва.

— Здравей, Лекси! — поздравява тя. — Добре ли си?

— Ами, да, благодаря. Жадна съм. И ме боли главата.

— Ще ти донеса обезболяващо. — Тя ми донася пластмасова чаша вода и ми помага да се надигна. — Пийни си.

— Благодаря — отвръщам аз, след като поглъщам всичката вода. — Значи… правилно ли познах, че съм в болница? Да не би да е някой СПА център?

Сестрата се усмихва.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но си в болница. Не помниш ли как попадна тук?

— Не — клатя глава. — Малко ми е мътно, ако трябва да сме честни.

— Защото си ударила главата си. Помниш ли катастрофата?

Катастрофа ли? Катастрофа… Неочаквано си припомням всичко. Ами да, разбира се. Тичах да хвана такси, тротоарът и стълбите бяха мокри от дъжда, подхлъзнах се на евтините си ботуши…

Леле боже! Сигурно яко съм си хласнала главата.

— Да. Май да — кимам аз. — Помня някои неща. Колко е часът?

— Осем вечерта.

Осем ли каза тя? Леле! Проспала съм целия ден.

— Аз съм Морийн. — Тя поема празната чаша. — Прехвърлиха те в тази стая преди няколко часа. Вече проведохме няколко разговора.

— Наистина ли? — питам изненадано. — И какво казах?

— Малко фъфлеше, но повтаряше непрекъснато „разръфано“. — Тя се мръщи, защото не е сигурна. — Дали не беше „разбридано“?

Браво! Не само че бельото ми е разръфано, ами обяснявам на непознати с какво съм била облечена.