Читать «Пожелай ми слънчогледи» онлайн - страница 21

— Разбира се, че си омъжена! — Мама не може да повярва, че я питам. — Ерик ще дойде всеки момент. Нали ти казах одеве.

— Ерик съпругът ми ли е? — учудвам се аз. — Мислех, че Ерик е някое от кучетата.

— Куче ли? — Мама извива вежди. — Боже, миличка! Май наистина зле си ударила главата си.

Ерик значи. Повтарям името наум. Съпругът ми Ерик. Това нищо не означава за мен. Не изпитвам абсолютно нищо към името.

Обичам те, Ерик.

Тялото ми тръпне за теб, Ерик.

Очаквам да усетя нещо. Би трябвало да откликна, нали? Не трябва ли клетките на любовта в тялото ми да се събудят? Не изпитвам абсолютно нищо.

— Тази сутрин имаше много важно съвещание, но през останалото време бе при теб денонощно.

— Ясно — кимам аз. — Той какво представлява?

— Много е приятен — отвръща мама, сякаш говори за парче сладкиш.

— А той… — млъквам.

Не мога да я попитам дали е хубав. Това би било наистина повърхностен въпрос. Ами ако тя избегне въпроса и отвърне, че има чудесно чувство за хумор?

Ами ако е някой дебелак?

Господи! Ами ако съм опознала прекрасната му душа, докато сме си разменяли имейли, а сега съм забравила всичко и се наложи да се преструвам, че много го харесвам?

Докато мълчим, оглеждам роклята на мама, купена от „Лора Ашли“ сигурно през 1975 година. Къдрите ту са на мода, ту не са, но тя не забелязва подобни дреболии. Все още носи същите дрехи, които е имала по времето, когато се е запознала с татко. Косата й е същата — дълга и провиснала, същото перлено червило. Вероятно си мисли, че е още на двайсет.

Не че ще й го кажа. Никога не сме били близки като някои майки и дъщери. Веднъж, когато скъсах с едно от гаджетата си, се опитах да поговоря с нея. Оказа се груба грешка. Не само че не прояви съчувствие, не ме прегърна и не ме изслуша, ами поаленя и стана рязка, сякаш нарочно се опитвах да я натоваря с проблемите си. Все едно че пристъпвах по минно поле и се опитвах да потъпча нещо, което дори не подозирах, че съществува.

Затова се отказах и звъннах на Фи.

— Успя ли да поръчаш покривките за канапето, Лекси? — прекъсва мислите ми мама. — По интернет — уточнява тя, когато забелязва недоумението ми. — Щеше да го свършиш миналата седмица.

Тя изобщо чу ли каквото й казах?

— Не знам, мамо — отвръщам бавно и ясно, — не помня нищо от последните три години.

— Извинявай, миличка — плясва с ръце тя. — Колко съм глупава!

— Нямам представа какво съм правила миналата седмица, нито пък миналата година… не знам кой е собственият ми съпруг… — Разпервам ръце. — Честно казано, доста е страшно.

— Разбира се. Така е. — Мама кима, но очите й издават, че е разсеяна. — Работата е там, миличка, че не помня имената на уебсайтовете, така че, ако си спомниш…

— Веднага ще ти кажа, обещавам. — Не се сдържам и се заяждам. — Ако паметта ми се върне, първото, което ще направя, е да позвъня за канапетата. Господи!

— Няма нужда да викаш, Лекси! — отвръща тя ококорена.

Добре. Значи през 2007 година мама ме дразни точно толкова, колкото и преди. Не трябва ли да съм престанала да се дразня от майка си? По навик започвам да гриза палеца си. След това спирам. Двайсет и осем годишната Лекси не си гризе ноктите.