Читать «Пожелай ми слънчогледи» онлайн - страница 11

Обичам кучета. Е, търпя ги, освен в случаите, когато шест броя започнат да подскачат върху теб, щом отвориш входната врата. Да не говорим, че всеки път, когато искаш да седнеш на някое канапе или стол, по тапицерията са полепнали кучешки косми. А най-големите подаръци под коледната елха са за кучетата.

Мама изважда билково успокоително от чантата си и изстисква три капки върху езика си, след това шумно издиша.

— Движението беше истински кошмар — заявява тя. — Хората в Лондон са толкова агресивни. Имах много неприятно пререкание с някакъв тип в един ван.

— Какво стана? — питам, макар да знам, че мама ще поклати глава.

— Да не говорим по този въпрос, миличка — тя се мръщи, сякаш някой я е накарал да си припомни кошмара, преживян в концентрационен лагер. — Най-добре да забравим.

За мама прекалено много неща са прекалено болезнени, затова не говори за тях. Като например как новите ми сандали са могли да станат на нищо миналата Коледа. Или как общинският съвет редовно се оплаквал от кучетата на улицата. Или от хаоса в живота, не в нейния, а по принцип.

— Нося ти картичка. — Тя бръква в чантата си. — Къде се дяна? От Андрю и Силвия.

Наблюдавам я учудено.

— Андрю и Силвия, съседите! — уточнява тя, сякаш е очевидно. — Живеят до нас.

Съседите ни не се казват Андрю и Силвия. Много добре помня — Филип и Маги.

— Мамо…

— Както и да е, пращат ти много поздрави — прекъсва ме тя. — Андрю иска да го посъветваш за ските.

Ски ли? Че аз не карам ски.

— Мамо… — Вдигам ръка към челото си, забравила за раната, и се мръщя от болка. — За какво говориш?

— Готово! — Морийн се връща с портокаловия сок. — Доктор Хармън идва, за да те прегледа.

— Трябва да вървя, миличка. — Мама се изправя. — Оставих колата на улицата и се наложи да платя безобразни осем лири. Не ги е срам!

Тук нещо не е наред. Таксата не е осем лири. Не е ли петарка, не че някога съм се качвала на кола…

Стомахът ми се свива. Господи! Мама е започнала да изкукуригва. Това е. Сигурно я хваща старческа склероза, а е едва на петдесет и четири. Ще трябва да поговоря с някого от лекарите за нея.

— Ще се върна с Ейми и Ерик — обяснява тя и тръгва към вратата.

Ерик ли? Понякога кръщава кучетата си с много странни имена.

— Добре, мамо — усмихвам се подигравателно. — Нямам търпение.

Отпивам глътка сок и се чувствам напълно разбита. Всички си мислят, че майките им са малко луди. Само че моята е много луда. Ами ако се наложи да я изпратя в старчески дом? Какво ще правя с кучетата?

Почукване на вратата прекъсва мислите ми, влиза млад лекар с тъмна коса, последван от трима в престилки.

— Здрасти, Лекси — поздравява бързо той. — Аз съм доктор Хармън, един от невролозите. Това са Никол, медицинска сестра, и Даяна и Гарт, стажанти. Как се чувстваш?

— Добре, като изключим, че нещо не е наред с лявата ми ръка — признавам аз. — Все едно че съм спала върху нея и сега не иска да помръдне.

Вдигам ръка, за да демонстрирам, и отново прелестният маникюр ме стряска. Трябва да разпитам Фи къде сме ходили снощи.

— Така — кима лекарят. — Ще се погрижим. Може да се наложи да отидеш на физиотерапия. Първо обаче искам да ти задам няколко въпроса. Не се притеснявай, че някои ще ти се сторят глупави. — Той ми отправя професионалната си усмивка и аз оставам с чувството, че поне хиляда пъти преди е казвал на пациенти същите думи. — Ще ми кажеш ли как се казваш?