Читать «Едип цар» онлайн - страница 10
Софокъл
ЙОКАСТА
Какво? Като те гледам, царю, страх ме е!
ЕДИП
Треперя да не би да вижда жрецът! Но —
ще кажеш ти с едничък още отговор.
ЙОКАСТА
Боя се, но каквото знам, ще кажа аз.
ЕДИП
С малцина ли бе тръгнал, или имаше
голяма свита — както ходят властници?
ЙОКАСТА
Петима бяха заедно с вестителя,
с една кола, и в нея Лай пътуваше.
ЕДИП
Уви! Сега е ясно! Но кажи ми кой,
съпруго, ви донесе тук известие?
ЙОКАСТА
Един слуга — спасил се бе единствен той.
ЕДИП
Намира ли се и сега в двореца ни?
ЙОКАСТА
Не. Щом се бърна и видя, че
а Лай е между мъртвите, замоли ме
горещо, като улови ръката ми,
да го изпратя да пасе стадата ни —
да бъдел по-далеч от нашта столнина.
И аз го пратих. Като роб, заслужваше
от мене той и по-големи милости.
ЕДИП
Как би могъл да дойде незабавно тук?
ЙОКАСТА
Това е лесно. Но — кажи защо ти е!
ЕДИП
Боя се, че съм казал предостатъчно
защо тъй силно искам да го видя.
ЙОКАСТА
Добре, ще дойде, царю. Но достойна съм
и аз да зная твоите страдания.
ЕДИП
Не ще откажа днес, когато толкова
тревоги ме гнетят! Кому ли другиму
ще кажа, ако не на тебе, злото си?
Баща ми беше Полиб, от Коринт бе той,
и от Дорида бе Меропа, майка ми,
а аз се смятах пръв сред коринтийците
до онзи миг, достоен за учудване,
но не достоен и за страховете ми.
Веднъж ми каза мъж един, пиян, на пир,
че не същински син съм бил на татко си.
Гнева си сдържах този ден с усилие.
На следния — отидох аз при своите
родители с въпрос. Те гневни пламнаха
към онзи, който бе изрекъл хулата.
Зарадва ме това, но все пак думите
ме мъчеха, в ума ми те засядаха.
И тайно от баща и майка, тръгнах аз
към Делфи. Ала Феб не даде отговор
на моите въпроси. Други бедствия,
и ужаси, и скърби ми предрече той:
че ще лежа със майка си, че моя род
ще гледат всички смъртни с отвращение,
че родния си татко ще убия аз.
Щом чух това, забягнах от коринтската
земя — аз дирех по звездите пътя си
към онзи край, където няма никога
да видя как се сбъдва прорицаното.
И стигнах там, където според твоите
слова бил паднал царят на тиванците.
Пред тебе, жено, ще говоря правото.
Щом стигнах оня кръстопът, насреща си
видях вестител, а в кола, запрегната
с коне, седеше мъж, какъвто ти сега
описа. И коларят, пък и старецът
да ме отбият искаха от пътя ми.
Коларя, който яростно ме блъскаше,
в гнева си аз убих. Когато старецът
видя, че приближавам до колата му,
със двоен бич ме плесна по главата. Но —
платих му здраво — тутакси с тоягата
във тази хе ръка го храснах. Мигом той
се просна възнак, свлечен от колата си.
И всичките избих. Ако със странника
е имал нещо общо Лай, ще има ли
от мене по-нещастен между смъртните,
от мене по-омразен за безсмъртните?
Не може нито чужденец, ни тукашен
да ме приеме с блага реч — от всеки дом
ще ме отблъскват. И това проклятие
не друг, а сам аз хвърлих върху себе си.
Леглото на убития сквернят сега
ръцете ми, които го погубиха.
Не съм ли цял в престъпност и безчестие?
Да бягам — да не видя своите, в роден край
кракът ми да не стъпи — или с майка си
ще вляза в брак и ще убия татко си!
Наистина, не ще ли бъде казано
със право, че това ми праща страшен бог?
Не, не, пресвето божие величие,
