Читать «Спомени от полунощ» онлайн - страница 7

— Струва ми се доста просто.

— Но всъщност не е. Трябва да знаеш как да изхвърлиш на повърхността пръстта, да укрепяваш от време на време стените на кладенеца и да спираш бликналата вода и природния газ.

— А свределът не затъпява ли?

— Затъпява естествено. Тогава изтегляме устройството, монтираме нов и връщаме обратно тръбата в кладенеца. Ти да не се готвиш за сондьор?

— Не, господине. Но някой ден ще стана собственик на нефтени кладенци.

— Браво на теб. А сега може ли да си гледам работата?

Една сутрин Демирис забеляза, че сондата не пробива надолу, а прави плитки ями около основния кладенец и вади парчета скали.

— Извинявайте, но какъв е смисълът на това? — попита той.

Сондьорът спря, за да попие потта от челото си.

— Това е периферно сондиране. Правим анализ на скалата, за да проверим дали има следи от нефт.

— Разбирам.

Често пъти, когато всичко вървеше добре, Демирис чуваше сондьорите да си подвикват:

— Завивам надясно.

Това значеше, че правят дупка. Той забеляза, че целият терен е осеян с множество малки дупки с диаметър не по-голям от два-три инча.

— Извинете, за какво са тези дупки? — питаше младият човек.

— Проверяваме какво има отдолу. По този начин спестяваме много време и пари на компанията.

— Да, разбирам.

Младежът се интересуваше от всичко и въпросите му нямаха край.

— А как решавате къде да пробивате?

— Имаме много геолози — „каменари“ — те вземат проби от почвата и ги изследват. След тях идва ред на „изкормвачите“.

— Това пък какво е?

— Сондите. Когато…

Константин Демирис работеше от ранна утрин, чак докато слънцето се скрие зад хоризонта — влачеше тежките въжета в палещата жега на пустинята, почистваше съоръженията, профучаваше с камиона край скалите, бълващи пламъци. Огньовете горяха денем и нощем и унищожаваха отровните газове.

Дж. Дж. Макинтайър не бе излъгал Демирис. Храната беше отвратителна, битовите условия — кошмарни, а вечер наистина нямаше какво да се прави. Още по-неприятно бе усещането, че във всяка пора на тялото ти са се загнездили по няколко песъчинки. Пустинята сякаш бе жива и нямаше начин да се измъкнеш от нея. Пясъкът проникваше в колибата, през дрехите и се забиваше в тялото — имаше чувството, че ще полудее. След което идваше най-страшното.

Задухваше шамалът. Пясъчните бури траеха почти цял месец. Всеки ден вихърът виеше със сила, която докарваше човек до пълно безумие.

— Да не би да ходите на работа в това кошмарно време? — попита той първия ден, когато надникна навън и видя пясъчната вихрушка.

— Естествено, че ходим, приятелче. Да не мислиш, че си на почивка в санаториум!

Навсякъде откриваха нефт. В Абу Хадрия, в Катиф и в Харад работниците бяха заети по цял ден.

В лагера пристигнаха английски геолог и жена му. Хенри Потър бе прехвърлил шейсетте, а жена му Сибил бе на трийсет и няколко. Всякъде другаде Сибил Потър щеше да мине за най-обикновена, възпълна жена с писклив и неприятен глас. Но във Фадили тя бе изкусителна красавица. Хенри Потър бе страшно ангажиран с изследването на новите находища и непрекъснато бе на път, така че жена му често оставаше сама.