Читать «Спомени от полунощ» онлайн - страница 6

Макинтайър вдигна очи и попита младежа:

— Сключил си договор в твоята страна, така ли?

— Да, господине.

— Работил ли си някога на нефтени находища?

В първия миг Демирис се изкуши да излъже, но после се отказа.

— Не, господине.

— Тук, синко, много ще ти хареса. Намираш се на хиляди мили от света, храната е лоша, пипнеш ли жена, рискуваш да ти скълцат ташаците, а вечер изобщо няма какво да се прави.

— Дойдох тук, за да се науча.

— Тогава ще ти кажа какво първо трябва да научиш. Намираме се в мюсюлманска държава. Това значи — никакъв алкохол. Заловят ли някого да краде, отрязват му дясната ръка. Заловят ли го втори път — режат лявата, а третия път — крака. Убиеш ли човек — обезглавяват те.

— Нямам намерение да убивам никого.

— Не бързай — сряза го Макинтайър. — Едва сега пристигаш.

Лагерът приличаше на Вавилонско стълпотворение — срещаха се хора от десетина държави и всеки говореше на своя език. Демирис имаше набито ухо и бързо схвана чуждата реч. Хората бяха тук, за да проправят пътища във враждебната пустиня, да вдигат сгради, да инсталират далекопроводи и телефонни връзки, да строят складове и канализационни системи, да организират медицинското обслужване и още стотици други неща. Работеха на четирийсетина градуса горещина, бореха се с досадните мухи и с комарите, с прахоляка, с треската и дизентерията. Дори тук, в пустинята, съществуваше социална йерархия. Най-важни бяха ония, които бяха пряко ангажирани в откриването на петрола, следваха строителните работници или „бачкаторите“ и чиновниците, ползващи се с прозвището „тузари“.

Почти всички, които работеха при сондите — геолози, надзиратели, инженери и химици, бяха американци. Новият тип въртяща се сонда бе изобретена в САЩ и те естествено бяха най-добре запознати с нея. Младият Демирис измени на принципите си и направи всичко възможно, за да се сприятели с тях.

През свободното си време се навърташе около американците и не спираше да задава въпроси. Както горещият пясък жадно поглъща водата, така и той попиваше всичко. Забеляза, че се използват два основни вида сондиране.

— Защо пробиват по два начина? — попита веднъж един от работниците край високия близо сто и трийсет фута дерик.

— Единият, синко, е на принципа на окачения на въже нож, а другият действа като свредел. Използваме и двата, но предпочитаме втория. Те имат много общо.

— Така ли?

— И при двата трябва да вдигнеш дерик като този, в който се слага всичко, дето трябва да се спусне в шахтата. Обзалагам се, че не можеш да се досетиш защо го наричаме дерик.

— Наистина не мога, господине.

— По името на известен палач от седемнайсети век.

— Ясно.

— Сондирането с ножа е стара история. Преди стотици години китайците копаели по този начин кладенци за вода. Също като нас вдигали и спускали тежък режещ инструмент, окачен на дебело въже. Но днес около осемдесет и пет процента от кладенците се дълбаят на принципа на свредела.

Човекът се обърна с намерение да продължи работата си.

— Извинете, а в какво се състои този принцип?

— Ами вместо да блъскаш в, земята, пробиваш дупката постепенно. Нали виждаш? На пода на нашия дерик има стоманен свредел, задвижван от мотор. Той върти тръбата, която също се движи надолу. В отдалечения й край има приспособление за спиране.