Читать «Спомени от полунощ» онлайн - страница 3

— Не, никой — поклати глава сестра Тереза. Идеше й да закрещи от безсилие.

— И все пак, нима във вестниците не се появи съобщение за изчезването ми?

— Както знаеш, не ни е позволено да имаме връзки с външния свят. Трябва да приемем волята Божия, дете. Трябва да сме благодарни Богу за милостите, с които ни дарява. Не забравяй, че си жива.

Нищо повече не можеше да изкопчи. В началото бе твърде зле, за да мисли за всичко това, но с течение на времето се възстанови.

Щом се почувства достатъчно силна, за да се движи сама, тя започна да се грижи за цветята в градината на манастира. Прекарваше по цели дни сред тях, под лъчите на горещото слънце на Гърция, галена от нежния полъх на вятъра, разнасящ тръпчивия аромат на лимони и лозя.

Атмосферата край нея бе ведра и спокойна, но тя не можеше да си намери място. Загубена съм, а никой не го е грижа. И защо? Да не би да съм сторила някому нещо? Коя ли съм? Коя ли съм аз?

Виденията продължаваха да идват неканени. Една сутрин се събуди внезапно — бе сама в стая с гол мъж, който я събличаше. Сън ли беше това? Кой беше мъжът? Може би беше омъжена за него? Дали имаше съпруг? Не носеше халка. Всъщност нямаше нищо свое с изключение на черните одежди на кармелитка, които сестра Тереза й бе дала, и една мъничка брошка — златна птичка с рубиненочервени очи и разперени криле.

Беше никоя. Чужденка, която живее сред чужди хора. Нямаше кого да помоли за помощ, нямаше психиатър, който да й обясни, че съзнанието й е така травмирано, та ако иска да не полудее, не бива да допуска ужасното минало до него.

А образите прииждаха ли прииждаха, като късчета от огромна мозайка, която трябваше да подреди. За съжаление не можеше да направи връзката между тях. Често я спохождаше споменът за една огромна студия, изпълнена с мъже във военни униформи, които снимаха филм. Да не би да съм била актриса? Не, работеше нещо друго. Но какво?

Мъж в униформа й поднася букет. Ще трябва да платите за него, смее се той.

След два дни сънува същия мъж. Сбогува се с него на някакво летище, искрено страда от раздялата, а когато се събуди, видя, че плаче.

От този миг нататък не можеше да си намери място. Това не бяха сънища, а мигове от собствения й живот, от миналото й. Трябва да разбера коя съм. Коя съм!

Най-неочаквано посред нощ из недрата на подсъзнанието й изплува едно име — Катерин. Казвам се Катерин Алегзандър.

2. Глава

Атина, Гърция

В никоя карта няма да откриете империята на Константин Демирис и все пак неговите почти феодални владения бяха по-големи и по-могъщи дори от някои държави. Той бе сред най-богатите мъже в света и влиянието му трудно можеше да се вмести в обичайните преценки. Нямаше нито титла, нито официално положение в обществото, но за него бе нещо обикновено да купува и продава министър-председатели, кардинали, посланици и крале. Пипалата на Демирис се бяха впили в тъканта и живота на десетки страни. Той бе властен мъж с проницателен и бърз ум. Добре сложен, висок доста над средния ръст, с широки рамене и гърди и с мургав тен, Демирис имаше ясно очертан голям нос и маслиненочерни очи. Лицето му бе като на ястреб, хищническо. Стига да решеше, Демирис беше изключително чаровен. Говореше осем езика и беше прочут сладкодумник. Собственик на една от най-ценните колекции от произведения на изкуството, той притежаваше своя ескадрила от частни самолети и около дузина апартаменти, замъци и вили, разпръснати из цялото земно кълбо. Ценител на красотата, Демирис смяташе, че красивите жени са неустоими. Носеше му се славата на голям любовник, романтичните му истории бяха вълнуващи почти толкова, колкото и финансовите му операции.