Читать «Спомени от полунощ» онлайн - страница 143

Приставът се приближи, взе листа и го подаде на съдията.

— Съдебните заседатели смятат обвиняемия за невинен — прочете той.

Залата избухна. Всички скочиха на крака. Чуха се ръкопляскания и подсвирквания.

На лицето на Демирис бе изписан истински възторг. Той си пое дълбоко въздух, стана и отиде до Наполеон.

— Ти успя — рече той. — Много съм ти задължен.

— Вече нищо не ми дължиш. Аз съм много богат, а ти — много беден. Хайде, отиваме да го отпразнуваме.

Константин подкара количката на Котас през тълпата, покрай репортерите към паркинга. Адвокатът му посочи голямата кола до самия вход.

Когато стигнаха до вратата, Демирис попита:

— Нямаш ли шофьор?

— Не ми е нужен. Тази кола е изработена специално за мен и мога да я карам сам. Помогни ми да вляза.

Демирис отвори вратата, настани внимателно Наполеон на шофьорското място. Сгъна инвалидния стол и го остави на задната седалка. После седна отпред.

— Ти все още си най-великият адвокат на света — усмихна се Константин Демирис.

— Така е — рече Наполеон и запали мотора. — Какво ще правиш сега, Коста?

— Ще се оправя някак — бодро отвърна Демирис. Със сто милиона долара все ще успея да вдигна отново империята на крака, изкиска се той на ум. — Като си представя как ще се разстрои Спирос, когато разбере истината за компанията.

— Нищо не може да направи. Договорът, който подписа, му дава компания, която не струва пукната пара.

Поеха към планината. Наполеон се справяше чудесно с лостовете, които контролираха педалите на газта и спирачката.

— Караш с лекота — каза Демирис.

— Човек винаги научава онова, което е необходимо.

Колата се катереше по тесен планински път.

— Къде отиваме?

— На върха има малка къща. Ще изпием по чаша шампанско и после ще ти повикам такси. Знаеш ли, Коста, всичко което се случи… смъртта на Ноел и Лари Дъглас… и бедният Ставрос. Те всички загинаха не заради пари. — Той погледна Демирис. — А от омраза. Любов и омраза. Ти обичаше Ноел.

— Да — отговори Демирис. — Обичах я.

— Аз също я обичах — обади се Котас. — Не го знаеше, нали?

Демирис го погледна изненадан.

— Не.

— И въпреки това ти помогнах да я убиеш. Никога няма да си го простя. Ти прости ли си, Коста?

— Тя го заслужаваше.

— В крайна сметка всички получаваме онова, което заслужаваме. Има нещо, което не съм ти казал. Онзи пожар от нощта на пожара съм с непоносими болки. Лекарите се опитаха да ме излекуват, но не се получава. Пострадах тежко. — Той натисна лоста и колата полетя с още по-голяма скорост по острите завои на стръмния планински път. Под тях проблясваше Егейско море. — Болките ми са такива, че наистина не си заслужава да живея повече. — Котас отново натисна лоста.

— Намали малко — обади се Демирис. — Ще вземеш да…

— Останах жив само заради теб. Защото реших двамата да приключим заедно житейския си път.

Демирис се извърна към него ужасен:

— За какво говориш? Намали, веднага! Ще пребиеш и двама ни!

— Това е целта — спокойно каза Котас и отново натисна лоста. Колата подскочи.

— Ти си луд! — извика Демирис. — Богат си! Не е възможно да искаш да умреш!

Изкривените устни на адвоката се сгърчиха в подобие на усмивка.