Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 152

— Ние също заминаваме — въздъхна. — Ще дойдем по-късно с работници и материали. След няколко месеца. Не знам дали ще имам удоволствието да ви срещна отново… На вашата възраст човек комай никога не може да предвиди нещата? В случай че ви няма тук при следващото ми идване, още отсега ви пожелавам всичко най-добро. Без никакъв зъл умисъл!

Монахът се извъртя на пети, сподирен от мълчаливата групичка. Самодивата дърпаше Сирс за белезниците, които злокобно потракваха.

— Пак ли ще я интернирате? — възпротиви се Давид. — Оставете я тук, тя няма да безпокои никого, тя…

Ала никой не обърна внимание на думите му. Десет минути по-късно той дочу рева на хеликоптер, разсичащ небето.

30

Изведнъж Давид се събуди от силен удар. С полудяло сърце мъжът се замята сред облегалките на фотьойла, докато най-сетне разбра, че Тереза за кой ли път беше скочила в скута му. От няколко дни тя системно използваше този метод да го изтръгва от съня и той сериозно бе взел да се пита дали ще издържи и една седмица на такива обноски.

— Ухаааа! Колко си стар тая сутрин! — прихна малката с ръка на устата.

Давид я отблъсна, като сумтеше, пресече засипания с пясък хол и се шмугна в тоалетните. В нашареното с петна огледало проучи лицето си, опипа изопнатите гънки по шията, взря се в бръчките. Косите му все още изглеждаха „много добре“. Излезе.

— Говориш врели-некипели! — смъмра я. — Едва съм навършил петдесет и пет години. Какво ли би казала, когато възвърна действителната си възраст?

— Каквоооо? Нима още ще остаряваш? Не е възможно, човек не може да бъде толкова стар!

— Напротив, може!

— Така ли? Значи си бил истинска мумия, преди да те срещна?

— Точно така. Дори четвърт век изкарах в една гробница.

Тя го изгледа накриво, очарована и недоверчива, опитваща се да разбере дали не й се подиграваше. Ала разкъсвана от любопитство, не успя да се сдържи, вкопчи се в ръкава му и гальовно, умилкващо промълви:

— Хайде, ще ми разкажеш, нали? Давид се усмихна, спусна се по няколко стъпала. Този ден нямаше вятър, пясъкът щеше да ги остави на мира. Тереза отново подхвана своята атака, отново се зае с прелъстителното си деяние.

— Мога ли да те целуна?

Той свъси вежди, поднесе й буза. Устните й лепнеха силно.

— Бррр! — нахока я. — Пак си ходила да бъркаш в меда на добрия Бъди! Устата ти е прилепваща като ръцете на роботите от фарандолата! А и каква е тази нова мания? Сега вече ме и целуваш?

— Дааа, защото си стар! Значи може! Разрешено е. Но забележи — бих предпочела да го върша преди! Само че като млад ти се правеше на свенлив… Да, да, така е. В края на краищата не беше много активен…

Давид я остави да си играе на съблазнителка, слушайки я с половин ухо. Бе способна да бърбори по цели дни, вадейки поука след поука. Запита се дали щеше да отиде при човека-дърво, за да му занесе лейката — повод, около който всекидневно се пораждаха безконечни препирни. В това число влизаше и Бъди, човекът-кошер, напразно опитващ се да го накара да усвои брайловото писмо и сетне да му помага в изсичането на камъни жалони… Но паметта на Давид изневеряваше, а пък в тази област Тереза се оказа много по-добър ученик. Тя вече не се плашеше от пчелите и насекомите се съгласяваха да кацат по бузите, ръцете и раменете й, без да я жилят…