Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 11

В момента той беше стар, но утре…

Потрепера.

Да се вмъкне в офисите на агенцията и да намери информационното досие на стареца не бе представлявало никакъв проблем за нея. Във всеки случай не можа да научи нищо повече от онова, в което не се и съмняваше. Сега със сигурност помнеше, че на четирийсетгодишна възраст той се е отдръпнал от света и че после двайсет и пет години от живота си е прекарал затворен в дълбините на противоатомно скривалище, за да задоволява своята натрапчива страст към вещите и колекциите. Да, тя знаеше всичкото това, ала то не бе най-важното.

Ръцете й се отпуснаха върху плътта на посърналите голи бедра, привличащи мъжките погледи. Ако беше съумяла да запази физиката си великолепна благодарение на редовни гимнастически упражнения, то не бе успяла да стори нищо срещу донякъде сивия тен на лицето. Бледността от затвора; мъртвешкобледият белег на седем години престой в кафеза. Точно на каква възраст беше сега? Сирс можеше да направи единствено приблизителни изчисления: трийсет и две, трийсет и три? Но не и повече, в никакъв случай, стига да се довереше на фините бръчици, набраздили челото й, и гънките, сключили се около устата.

Тя прогони тия суетни мисли, забивайки нокти от вътрешната страна на бедрата си, както бе навикнала да прави по времето на своето задържане. Болката, станала съвсем скоро непоносима, помете прищевките й за състрадание.

Утре, а може би още тази вечер Давид щеше да получи знамението. Думата щеше да се запечати в паметта му с огнени букви. Заклинание, повече от дума; послание от миналото, което никой не беше чувал почти цял век. Тази вечер, а може би утре бутилката, хвърлена в морето, най-сетне щеше да изплува върху пясъка на един плаж, след като трийсет и шест хиляди и петстотин дни се бе отклонявала от пътя си по кълбящите се вълни в безкрая на Хомакайдо.

ХОМАКАЙДО… Сричките изгаряха нейното гърло, часове наред устните й конвулсивно можеха да ги отронват до пълно замайване, до хипнотичен унес…

Жената отново премести погледа си към Давид, вкопчил се в своята цитронада от другата страна на улицата. Дребничко старче. Тресчица, която дори повей на вятъра би могъл да пречупи. Тя си представяше закоравелите му артерии, калцираните бронхи, извитите му стави. Колкото до кожата… Беше й другар по бледност, неин събрат по сивота на лицето. И той принадлежеше към расата на затворниците. Но утре всичко щеше да се промени, колелото щеше да се завърти в обратна посока. Утре по същото време Давид и Сирс щяха да се придвижват под знака на вятъра, превърнали се вече в поклонници… Хомакайдо…