Читать «Добре пазени тайни» онлайн - страница 225

— Наистина няма. Още повече сега.

— Вероятно не е трябвало да я има още от самото начало, Рийд.

Той вдигна глава и я измери с поглед.

— Ти беше прав, всички бяхте прави. Това разследване беше само за мое удовлетворение. Използвах го, за да докажа на хората, че баба ми не е била права — тя си пое дъх и продължи. — Твърде късно е за Селина да поправи грешките си, но аз наистина мога да се погрижа да не допускам нови.

Погледна към близкия гроб, който беше по-стар и до чийто надгробен камък лежеше една червена роза.

— Ти ли я остави там?

Рийд погледна през двата пресни гроба към този на Селина.

— Помислих, че Джуниър би се радвал, ако сподели едно цвете с нея. Знаеш отношението му към жените.

Алекс се учуди, когато забеляза усмивката на лицето му, докато изричаше тези думи.

— Не знаех, че този парцел е на семейство Минтън до миналия ден, когато присъствах на погребението. Майка ми би се радвала, че е тук до него.

— И той е там, където винаги е искал да бъде. Близо до Селина, без никой друг помежду им.

Алекс се развълнува.

— Горката Стейси. Никога не е имала късмет с Джуниър, нали?

— Никоя жена не е имала късмет с него. Той беше отдал сърцето си само на една жена.

В безмълвно съгласие те се обърнаха и тръгнаха надолу по хълма към колите си.

— Твоя ли беше идеята Стейси да се премести да живее във фермата за известно време? — попита Алекс.

Той призна с неохота. Потвърди предположението й с леко кимване.

— Разумно предложение, Рийд. Тя и Енгъс ще си бъдат от полза един на друг.

Дъщерята на покойния съдия никога нямаше да промени отношението си към Алекс, тя много добре знаеше това и можеше да й прости враждебността.

— Стейси не може да живее, без да се грижи за някого — каза Рийд, — а Енгъс има нужда точно от това в момента.

Когато стигна до колата си, Алекс се обърна и го попита с дрезгав глас:

— А ти какво ще кажеш? Кой ще се грижи за теб?

— Никога не съм имал нужда някой да се грижи за мен.

— О, да — изсмя се късо тя, — защото никога не си позволил на никого да го направи. — Пристъпи по-близо до него. — Ще ми позволиш ли да си тръгна оттук? Да се махна от живота ти, без да направиш опит да ме спреш?

— Да.

Тя го погледна с любов и чувство на безсилие.

— Добре, ще ти кажа нещо, Рийд. Ще продължа да те обичам, докато съм жива, а ти продължавай да се противопоставяш на любовта ми — заяви дръзко. — Ще те видя колко дълго ще издържиш.

Той се обърна с лице към нея и прецени решителността в гласа и очите й.

— Доста си смела за твоята възраст, знаеш ли?

В отговор тя се усмихна развълнувана.

— Обичаш ме, Рийд Ламбърт. Знам, че ме обичаш.

Вятърът разроши косата му, когато той бавно кимна.

— Да, така е. Ти си ужасна, но аз наистина те обичам. Това обаче не променя нищо.

— Какво имаш предвид?

— Разликата във възрастта. Аз ще остарея и ще умра много преди теб, ти го знаеш.

— Това има ли някакво значение днес — точно в тази минута?

— Би трябвало да има, за Бога!

— Но няма!

Вбесен от нейната упоритост, той сви ръката си в юмрук и извика: