Читать «Да обичаш отново» онлайн - страница 16

— Давам ви честна дума, че в дома ми няма кожи от никакви животни — каза той. Кирстен сведе очи към ръба на винената чаша и започна да описва кръгове с показалеца си. — Нито пък нещо от другите неща.

— Не съм ви питала.

— Напротив, попитахте. — Говореше толкова тихо, че думите му бяха почти недоловими през шума на лекия бриз, подухващ откъм океана. — С поглед. Впрочем къде са очилата ви?

Разговорът им бе започнал да става прекалено интимен. Кирстен се отдръпна от него, прочисти гърлото си и отговори неестествено високо:

— Нося ги само когато работя.

Райлън се загледа в очите й, търсейки сякаш следи от уплаха или стрес. Тя отвърна на погледа му, изучавайки го със същото внимание.

След малко жената се изправи.

— Още едно питие?

— Добре.

Тя напълни отново двете чаши, като този път си сипа повече вино, отколкото плодов сок. Той също стана и се заразхожда из терасата, докосвайки с ръка цветовете на червения хибискус. Прокара пръст по един от тях и почувства, че този невинен жест поражда у него неподозирано сексуално желание. Еротични видения за тялото на Кирстен изтласкаха от съзнанието му всички други мисли.

Обърна се рязко, обзет от чувство за вина, и забеляза, че тя наблюдава движенията му. Погледите им се срещнаха. Връзката помежду им беше почти физическа, сякаш не стояха на разстояние един от друг. Страните й бяха залети от червенина като тази на цветовете. Райлън инстинктивно долови, че нейните мисли се движат в същата посока.

Знаеше обаче, че не бива да се възползва от ситуацията.

— Какво има там? — запита той и посочи с глава към съседната постройка.

— Сауна.

— Звучи чудесно.

— Можете да я използвате по всяко време.

Отново заеха предишните си места на ниския парапет. Коленете му почти докосваха нейните. Но тя не се отмести. Нито пък той. Струваше му се невероятно трудно да не я гледа. Наблюдаваше я над ръба на чашата си, докато отпиваше от содата.

— Ако не искате да разчитам мислите ви, най-добре ще е да носите очилата си през цялото време. Очите ви са прекалено изразителни. И много, много сини.

— И какво мислех? — запита тя предизвикателно.

— За мен. Питахте се кое е истина и кое — измислица.

— Не е моя работа.

— Но аз живея във вашата къща, а това го прави вече ваша работа. Не се ли питахте дали няма да взема дрога след вечеря? — Тя кимна в знак на мълчаливо признание. — Никога не съм вземал наркотици, Кирстен. Като се изключат няколко купона, докато учех в колежа.

— Никога?

Той поклати глава.

— А вие?

— Не!

— Значи с това няма да имаме проблеми. — Отново отпи от содата си. — Нито пък съм алкохолик, който отчаяно се бори с порока си.

— Пиете само сода.

— Защото днес следобед взех хапче за синузита си. Беше ме налегнала ужасна хрема.

Въпреки усилието му да я развесели, тя остана сериозна.

— Вестниците пишат точно обратното. Имам предвид алкохолизма.

— Това са лъжи.

— Но вие никога не сте ги опровергавали.

— Да се опитам да ги отрека означава само повече да ги задълбоча. Впрочем имам по-приятни занимания.

— Да, четох за онези двете — отбеляза тя с лека усмивка.