Читать «Времето, разгледано като спирала от полускъпоценни камъни» онлайн - страница 9

Мъже и жени с вечерни тоалети излязоха да ни посрещнат. Веднага ни забелязаха и видях с колко дълбоко презрение разглеждат незнайно как промъкналият се скитник. Стори ми се, че забелязах Мод, но когато жената се обърна, под воала се мерна лице с цвят на печено кафе. Един от мъжете позна Певеца и прошепна нещо на останалите. Когато дойдоха близо, вече се усмихваха. Хоук им обръщаше толкова внимание, колкото на момичетата в метрото. А след като се отдалечиха на прилично разстояние, каза:

— Един от тях те гледаше особено.

— Забелязах.

— Досещаш ли се защо?

— Като че ли се опитваше да си спомни дали сме се срещали по-рано.

— И?

Кимнах.

— Да, при това на същото място, където се срещнахме с теб при излизането ми от затвора. Нали ти казах, че се е случвало да идвам тук.

— Да-а.

По-голямата част от вестибюла беше покрита със светлосин килим. Останалото място бе заето от басейн, по чийто краища бяха наредени плаващи мангали върху четириметрови подпорни решетки. Покритите с огледала стени се издигаха до височината на третия етаж и завършваха с купол. Украсената с изискани орнаменти климатична инсталация разсейваше дима. А върху стените причудливо се извиваха изкривени образи.

Вратите на асансьора се затвориха зад нас. През цялото време, докато седемдесет и петте етажа оставаха под нас, нито за миг не почувствах, че се движим.

От асансьора попаднахме направо в градината на покрива. Тук камъните (изкуствени) бяха майсторски разположени сред папратите (естествени), насадени по брега на поточето (истинска вода, изкуствено течение). Към нас се насочи много загорял и много рус мъж, облечен в гащеризон с цвят на праскова, с черни маншети и висока яка.

— Здравейте! Здравейте! — Пауза. — Много се радвам, че решихте да дойдете. — Пауза. — Вече мислех, че наистина няма да успеете.

Правеше паузите, за да може Хоук да ме представи. Видът ми беше такъв, че Спинъл би могъл да реши, че съм разностранно образован Нобелов лауреат, с когото Певецът току-що е вечерял, или че съм мошеник, чиито маниери и морален облик са по-вулгарни, отколкото ми е присъщо.

— Може ли да взема сакото ви? — вежливо предложи Алексис.

С тези думи се издаде, че не познава Хоук толкова добре, колкото се опитва да покаже. Но все пак беше достатъчно съобразителен, за да разбере по ледените искри в очите на Певеца, че най-удачно е веднага да забрави предложението си.

Той кимна с усмивка. Според мен това беше възможно най-добрата реакция при създалото се положение. Тръгнахме към гостите.

Първият човек, когото познах, беше Една Сайлъм. Седеше на полупрозрачна надуваема седалка и — естествено — говореше за политика. Слушателите покорно кимаха. Доста успешно се бори с годините — помислих аз. И наистина — тъмносребристата коса й придаваше по-благороден вид, а гласът си оставаше меден. Обаче ръцете, хванали чашата бяха набръчкани и предателски сухи — те нарушаваха очарованието. Но от това пък думите й звучаха по-убедително. Видях половин дузина лица, издаващи клюкарски списания, водещ театрален критик и дори математикът от Принстън, за когото казваха, че е разработил теорията „кварки — квазери“.