Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 84

Урс го настигна и двамата паднаха заедно в тревата.

— Този път няма да ми се измъкнеш! — изръмжа великанът.

— Внимавай! — извика Арго. — Причиняваш му болка. Урс, пусни го.

— Спокойно — каза Гео. — Снейк, дължиш ни обяснение. Пусни го, Урс.

Урс се подчини, продължавайки да мърмори:

— Този път няма да ми се измъкне!

Гео се приближи към момчето.

— Слушай, Снейк, знаеш ли какво е онова тъй важно нещо на брега?

Снейк кимна.

— Ще ни кажеш ли?

Момчето поклати глава и погледна към Урс.

— Няма защо да се страхуваш от него — каза Гео озадачен. — Той няма да ти стори нищо лошо.

Но Снейк отново поклати глава.

— Е — додаде Гео, — не можем да те накараме насила. Да тръгваме.

— Аз мога да го накарам — закани се Урс.

— Не — каза Арго. — Едва ли. Видях какво стана, когато се опитаха последния път, и мисля, че и ти няма да успееш.

Денят напредваше и от небето започна да се сипе жар. Джунглата се изпълни с влажни изпарения. Пъстри насекоми прелитаха из листака като сини и алени стрели. Мокри листа докосваха гърдите, лицата и раменете им.

Излязоха на камениста поляна. Урс изведнъж изтегли меча си и съсече някаква сянка, която се превърна в подобно на котка животно. Кръвта потече по камъните и попи в изсъхналата шума.

Никой не предложи да накладат огън с помощта на скъпоценните камъни. Докато се мъчеше да разпали шепа прахан, Ийми попита:

— За какъв дявол са ти показали онзи ужасен филм, преди да те заведат на брега?

— Може би за да стана по-възприемчива — отвърна Арго.

— Ако ужасът ни нрави по-възприемчиви — каза Ийми, — то тогава аз съм невероятно възприемчив.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гео.

— Видях как насякоха десет души на парчета там, на брега.

Припламнаха искри, праханта се запали. Докато се хранеха, Арго извади пакет сол от гънките на туниката си и двамата със Снейк изчезнаха в гората. Върнаха се след две минути с някакво виолетово пълзящо растение, което придавало приятен вкус, след като му се обели кората и месото се натърка с него.

— В храма — каза им тя, седнала край огъня, — имах голяма градина с различни билки. Имаше цяла леха с отровни растения: ангел на смъртта, старо биле, вълчо биле — и все такива. — Тя се разсмя, а после продължи сериозно: — Надявам се, че никога вече няма да се върна там. Дори и за малко — тя преви пръчката. — И все пак градината си беше хубава. — Пусна пръчката да се изправи.

Те напуснаха каменистото плато и навлязоха в гората, където царяха влага и полумрак.

— Сигурен ли си, че вървим във вярната посока? — попита Урс.

— Би трябвало — отвърна Ийми.

— Така е — потвърди Арго. — Ще излезем при устието на реката. То представлява огромно блато, което се оттича в главното корито.

Вечерта настъпи бързо.

— Мислех си за нещо — обади се Гео по едно време.

— За какво? — попита Арго.

— Хама ни каза, че навремето са използували скъпоценните камъни, за да контролират съзнанието на хората, и че тези, които вършели това, се заразили…

— Заразата си е била в тях — прекъсна го тя. — Просто я накарали да се прояви.