Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 51

След двайсет минути Ийми спря:

— Ето, тук някъде трябва да е.

— Ехей! — извика Урс. — Ето го Снейк!

Те се втурнаха напред, а момчето скокна от парапета. То сложи ръце на рамената им, засмя се и ги задърпа напред.

— Извади късмет ти — каза Урс. — Да беше дошъл с нас, че да видиш.

— Той е бил с нас духом, ако не телом — засмя се Гео. Снейк кимна.

— Какво си ни задърпал? — попита Урс. — Я слушай сега, ако ще получаваш от време на време такива главоболия, защо не ни научиш какво да правим с тия мъниста? — Той посочи скъпоценните камъни на вратовете на Ийми и Гео.

Но Снейк продължаваше да ги тегли.

— Иска да побързаме — каза Гео. — Да видим защо.

Пропадналият под нравеше невъзможно слизането през „Ню Едисън“. Но надземният път, макар и несигурен, се спускаше надолу и те тръгнаха по него. На два пъти се пропукваше под самите им нозе и трябваше да се катерят но парапета. Тук не светеше нито една лампа, но от време на време зърваха окъпаната в лунна светлина река, проблясваща измежду сградите. Най-накрая стигнаха до непреодолимо широка пукнатина. На четири фута под усукания парапет видяха улицата, която водеше към крайречния квартал. Един след друг Снейк, Иймни Урс се прехвърлиха долу. Щом стъпи на земята, Урс, смръщен от болка, разтри дланите си.

— Подай ръка — помоли го Гео. — Рамото ми направо гори.

Урс помогна на приятеля си да прескочи парапета. И почти веднага, сякаш ги очакваше, зад тях избълбука гъста течност. Ранено, нещото се показа иззад рухналото шосе и пристъпи в светлината, която ясно очерта браздите но сбръчканата му ципа.

— Да бягаме! — изрева Урс и те хукнаха по улицата. От двете й страни срутените стени зловещо се зъбеха под лунната светлина.

Видяха го как запълни с туловището си улицата, как се излива по каменната настилка и се плъзга по отломките от съборените здания.

На ръба на пристана те спряха и се обърнаха. Съществото стоеше сякаш разколебано. От тялото му вляво и вдясно се проточиха пипала. Едното от тях се превърна в човек. Застанал в челото на течната маса, той вдигна ръка и им махна под лунната светлина.

Гео скочи във водата и когато усети допира на обгръщащите го ръце, осъзна две неща едновременно. Първо, кожената връв я нямаше на врата му. Второ, рамото му пламтеше от болка, сякаш нервите и сухожилията му бяха пристегнати с нажежена до бяло стоманена тел. Всяка вена, всеки капиляр сякаш бяха част от огнена паяжина.

Мина доста време, преди да дойде на себе си. Усети, че се издига и отвори уста, очаквайки да погълне вода, но вдъхна хладен въздух. Отвори очи и видя как бялата луна се движи бързо към тъмните очертания на джунглата и изчезна зад нея. Носеха ли го? А рамото му… Изпадна в сънливо полусъзнание, после почувствува силна болка, но когато отвори уста да изкрещи, тъмнината нахлу в гърлото му, обви езика му; той я преглътна в тялото и в мозъка си и я нарече сън…

* * *

…макара медна тел се размотава върху черните плочки. По дяволите, искам да се махна оттук. Да изтичам покрай черните колони, да зърна приличната на пещера зала и огромната черна статуя в другия край, тънеща в сенки. Мъже в черни одежди крачат наоколо. Не ми се ще да се моля този следобед. Аз съм пред вратата; над нея има черен диск с три бели очи. Сега — през вратата и нагоре по черните каменни стълби! Дали ще има някой там? Жив късмет ще е, ако намеря самия Старец. Още една врата с черен кръг отгоре. Отварям я бавно, със студена пот по дланите. Вътре стои мъж и гледа към голям екран. По екрана се движат някакви фигури. Не ги виждам добре, той ми пречи. О, още един. Ха!…