Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 53

И падам.

Пак си обелих коляното. Е, все някога ще се науча, Ох, на Дъндърхед ще му изгърми кондензаторът, като види разпраната ми дреха. О, да: sic vita est.

Я сега да видим. Сядам и се залавям за работа, ето така. Отварям торбата и изсипвам съдържанието й в скута си. Ровя с мръсните си ръчички.

Подковообразното парче метал, медната жица: много добре. Задръж края на жицата върху метала и започни да я намотаваш в края на пръчката, като въртиш макарата около нея. Върти. Върти. Върти. Тичаме в кръг. Тичаме в кръг. В кръг. Тичаме в кръг; до сутринта ще си имам бобина.

Дрезгав глас:

— И какво си мислиш, че правиш?

Дъндърхед ме е издебнал.

— Нищо, сър — а железа и жици политат с бясна скорост в торбата.

Гласът:

— Всички послушници под двайсетгодишна възраст задължително се явяват на следобедната служба!

— Да, сър. Тъкмо идвах, сър. — Книжната торба е мушната в гънките на робата ми също тъй светкавичнo. Нито миг покой. Нито миг! Минавам през градината със сведен поглед, покрай намусен жрец с малко шкембенце. По стените на преддверието има огледала, които отразяват оцветените в синьо и жълто стъкла на прозорците. В огледалото виждам да минават: намусен жрец след по-дребна фигурка с къса червеникава коса и сплескан нос, посипан с лунички. Когато започваме молитвата, се чува подлудяващото, не много тихо дрънчене на метал, приглушено в гънките на тъмната одежда…

* * *

Гео се събуди — и почти всичко беше бяло.

ГЛАВА ОСМА

Бледата жена с мънички очи, която се бе навела над него, се изправи. Косата й се надипли по раменете като бяла коприна.

— Събуди ли се? — попита тя. — Разбираш ли ме?

— В Храма на бог Хама ли съм? — попита той. Остатъците от съня все още потрепваха из ъгълчетата на съзнанието му като подухвани от вятъра хартийки. — Приятелите ми… къде са те?

Жената се засмя.

— Приятелите ти са добре. Минахте през най-лошото. Питаш дали това е Храмът на бог Хама? Сам виж. Имаш очи. Не разпознаваш ли цвета на Бялата Богиня Арго?

Гео се озърна. Стаята бе цялата от бял мрамор и никъде не се виждаше източник на светлина. Стените просто блестяха.

— Приятелите ми… — изрече отново Гео.

— Те са добре. Можахме напълно да възстановим плътта им. Вероятно ръцете им са попаднали в лъчението само за две-три секунди. Но твоята ръка е облъчвана поне няколко минути. Имал си по-малко късмет от тях.

Друга мисъл прониза съзнанието на Гео. Скъпоценните камъни… — поиска да каже той, по вместо да изрече думите, той посегна с две ръце към гърлото си. Едната падна като отсечена върху голите му гърди. И с другата нещо не беше наред. Той седна в леглото и погледна надолу.

— Ръката ми…

Омотана в бинтове, ръката му бе скъсена с около две педи и половина.

— Ръката ми? — повтори той с детинско недоумение. — Какво е станало с ръката ми?

— Исках да ти го кажа — произнесе тихо жената. — Наложи се да я ампутираме не само до лакътя, но и с по-голямата част от бицепса. Ако не бяхме го направили, ти щеше да умреш.