Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 50

Гео го хвана за китката:

— Това няма да ни помогне сега. Какво има?

Урс затаи дъх и бавно продължи надолу, без да отговори. Гео чевръсто го последва.

Плетеницата от греди, над която се озоваха, бе покрита с гъсто, треперещо вещество. Едри пихтиести капки висяха от стоманените траверси и проблясваха пад заревото. Те трептяха, изпускаха дим, откъсваха се и пропадаха в мрака. Тук-там някоя получовешка фигура се надигаше да се озърне, да изтласка общото туловище напред, но бързо губеше очертания и се разтваряше в пихтията. Грамадно и шумно, то се мъкнеше напред, озарено от бледото сияние; на места провисваше между гредите, изпускаше дим, части от него се сгърчваха и се откъсваха. Гео се канеше да продължи, но извика:

— Чакайте малко!

То бе спряло. Претърколи се в жълтеникавата светлина, провисна, изпусна пушек и замря.

— Май не може да продължи, а? — попита Урс.

— Не ми се вярва — отвърна Гео.

В оранжевите отблясъци се надигна скелет със свличаща се от костите плът. Той залитна, изпусна пара и пльосна в дълбоката стотици метри сянка. Гео се държеше здраво за гредата пред себе си.

Оранжевата светлина ярко очертаваше китката и ръката му до лакътя, откъдето започваше сянката.

Това, което се случи после, го накара така силно да стисне гредата, че по челото му изби пот. Ненаситното туловище, въоръжено вече с пипала, се придвижи на тласъци до нащърбения край и се хвърли върху плетеницата от железа, която се наклони към тях. Те отскочиха.

То спря.

Кипеше, гореше, гърчеше се. Внезапно се изхлузи, димейки между железата. Опита се да се прехвърли горе. Човешки фигури заскачаха да се уловят за края на платното, не сполучиха и се стрелнаха надолу като трасиращи куршуми. То метна огромно пипало назад към пътя, но то се оказа късо и се стовари с плясък долу. Цялото туловище се разтресе. Изплъзна се от железата. Пипалата се увиваха около тях и се размахваха из въздуха. Накрая то се пръсна на десетки късове, които полетяха надолу и се изгубиха в бездната.

— Ръката ми изтръпна — оплака се Гео и пусна гредата.

Изкатериха се обратно на пътя.

— Какво всъщност стана? — попита Ийми.

— Каквото и да е, радвам се, че свърши — заяви Урс.

Нещо изтрополя в тъмнината пред тях.

— Това пък какво беше? — трепна Урс.

— Спънах се — каза Гео.

— В какво? — попита Урс.

— Няма значение — отвърна Гео. — Да вървим.

След петнайсет минути стигнаха стълбището към долното шосе. Оказа се, че Ийми има отлична памет и цял час уверено ги води обратно по разклоните.

— За бога — рече Гео, разтривайки ръката си. — Май съм стискал онова желязо по-силно, отколкото трябва. Адски ме боли.

Урс погледна дланите си и ги потри.

— Чувствувам ръцете си някак особено — обади се Ийми. — Като изгорели от слънцето.

— Това е нищо — отвърна Гео. — Нямаш представа как ме боли.