Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 47

— Какво има? — попита Гео.

Снейк направи крачка назад. После посочи към УМТХ.

— Боли…

— Къде те боли?

Снейк отново посочи сградата.

— Какво, там има някой, който мисли твърде силно ли?

— Мислеща… машина… — каза Снейк. — …радио…

— Радиото е мислеща машина и там има радио, което ти причинява болка? — изтълкува неуверено Гео. Снейк кимна.

— Какво „да“? — попита Урс.

— Да, там има радио и то му причинява болка — обясни Гео.

— Ами онова радио, дето ни го показа преди, защо не му причиняваше болка? — упорствуваше с въпросите си Урс.

Ийми огледа внушителната сграда, където се помещаваше УМТХ, и каза:

— Това може би е по-мощно.

— Слушай какво — обърна се Гео към Снейк. — Ти оставаш тук, а ако ние открием нещо, ще се върнем да ти кажем. Става ли?

— Може пък той да се справи с това радио — каза Урс. Снейк погледна към УМТХ, прехапа устни и решително тръгна напред. След десет крачки той стисна главата си с ръце и отново заотстъпва. Гео и Ийми се втурнаха да му помогнат. Върнаха го извън полето на действие на УМТХ; лицето на Снейк беше изопнато и бледо.

— Стой тук — каза Гео. — Ще се върнем. Не се тревожи.

— Това чудо може и да спре да му действува — каза Урс. Ако той се затича, може да успее да се измъкне достатъчно далеч, където радиото няма да го достигне.

— Защо толкова държиш и той да дойде? — попита Гео.

— Скъпоценните камъни — напомни Урс. — Ако попаднем в беда, кой ще ни измъкне?

Настъпи мълчание. Синкав здрач покриваше жълтеникавото небе и сенките им върху паважа постепенно избледняваха.

— Според мен Снейк сам трябва да реши — каза Гео. — Мислиш ли, че ще успееш?

Снейк кимна.

— Хайде — обърна се Гео към другите.

Чу се прищраквапе и крайпътните лампи се запалиха. Доста от тях все още работеха и очертаваха двете страни на стръмноизкачващото се пътно платно, което се губеше в далечния здрач.

— Хайде — повтори Гео.

Светлините удвояваха и утрояваха сенките им по пътя. Стигнаха ново отклонение, което извеждаше на още по-стръмна отсечка. Гео се обърна назад. Снейк, смален и невзрачен, седеше на парапета с крака на долния напречник, скръстил единия чифт ръце и подпрял лакти на другия чифт върху коленете си. Сянката му тъмнееше на пътя пред него.

— Няма да е зле да помним откъде минаваме — сети се Гео, след като изминаха още неколкостотин ярда.

— Мога да ви отведа обратно до „Ню Едисън“ — каза Ийми, — ако смятате, че ще е от полза.

— Просто запомняй разклоните — каза Гео.

— Това и правя — увери го Ийми.

— Докато стигнем на върха на това нещо, и аз не знам какво е то — замърмори Урс, — няма да можем да виждаме нищо. Ще е вече съвсем тъмно.

— Тогава да побързаме — сряза го Гео.

Залезът обагряше в медночервено едната страна на кулите, а другата тънеше в синкава сянка. Тесни отклонения водеха към зданията от двете страни. Покрито с някаква пластмаса стълбище ги изведе още по-нагоре, на магистрален път. Видяха огърлицата от светлини ниско долу под краката си, откъдето идваха „Ню Едисън“ и УМТХ все още се извисяваха зад гърба им. Отпред се издигаше друга, още по-висока сграда, но вече се срещаха и по-ниски покриви.