Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 42

— Или пък някой дружелюбен и мил лешояд? — предложи Ийми.

— Пфу! — потръпна Урс.

— Ей — обърна се Ийми към Гео. — Да не задаваме на Снейк въпроси означава ли също така, че не бива да го питаме къде се намира Храмът?

Гео вдигна рамене.

— Или ще стигнем, или не. Ако вървяхме в грешна посока и той знаеше това, досега щеше да ни каже, ако искаше.

— По дяволите с това обикаляне в кръг! — възкликна Урс. — Ей ти, малък четирирък негоднико! Виждал ли си някога мястото, където отиваме?

Снейк поклати глава.

— Знаеш ли пътя дотам?

Снейк отново поклати глава.

— Чудесно! — Урс щракна с пръсти. — Напред, приятели, отново сме на път към неизвестното! — Той се ухили язвително, ускори крачка и те тръгнаха след него.

Като изминаха една миля, гладът отново застърга с костеливи пръсти стомасите им.

— Нямаше да е зле да си спестим малко от закуската — промърмори Урс. — Нали казахте, че няма да се развали бързо, защото кръвта му е изцедена.

Гео внезапно изостави брега и навлезе в гората.

— Елате — повика ги той — да търсим храна.

Лианите тук бяха толкова нагъсто, че се наложи да ги секат с мечовете си. Там, на брега, където бяха изсъхнали от слънцето, по-лесно се вървеше. Край реката въздухът беше сух и горещ, а тук — хладен и влажен; мокри листа се лепяха по ръцете и раменете им. Почвата под краката им беше мочурлива.

Неочаквано пред тях изникна постройка. Ивици мъх бяха изпълзели на двайсет, че и петдесет фута нагоре по стените от лошо споени камъни. Джунглата достигаше почти до основите й. Сградата се бе килнала на една страна в мочурливата почва. Изглеждаше безнадеждно изоставена и по-примитивна от казармите. Те си проправиха път до входа, където на две колони, дебели шест фута в основата си и високи петдесет, се извисяваше арка. Камъните бяха грубо одялани.

— Това е храм! — възкликна Гео.

Стълбите бяха засипани с отломки, а малкото светлина, която проникваше през гъсто сплетената джунгла, изчезваше в плътната сянка под голямата арка. Тъмна ивица от едната страна на базалтовата врата подсказваше, че е открехната. Тръгнаха нагоре по стълбите, като отместваха падналите клони. Над тях шумоляха листа. Подритваха малките камъчета от пукнатините в скалата. Гео, Ийми, после Снейк и накрая Урс се промушиха през вратата.

От високия свод бяха нападали цели блокове и проникващите през дупките снопове светлина, изпълнени с бавно танцуващи прашинки, достигаха посипания с отломки под.

— Мислиш ли, че това е Храмът на бог Хама? — попита Урс. Гласът му глухо прокънтя в каменното помещение.

— Съмнявам се — прошепна Гео. — Поне не е този, който търсим.

— Може да е изоставен — каза Ийми. — Току-виж сме намерили нещо, което ще ни е от полза.

Голяма, черна сянка нахлу с пляскащи криле през един отвор в тавана. Те отстъпиха назад с вдигнати мечове. След миг мълчание Гео подаде своя скъпоценен камък на Снейк.

— Накарай го да свети. Бързо!

Снейк вдигна камъка над главата си и от него избликна синьозелено сияние. Ред колони крепяха рухналия таван. На силната светлина те видяха птицата, кацнала върху архитрава между две от колоните. Тя протегна шия към тях, изграчи дрезгаво, после излетя навън. Още няколко секунди чуваха плясъка на крилете й.