Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 39

— Хайде — прошепна Урс, — да се махаме.

Първото същество раболепно допълзя до тях с приведена глава и дълбоки очи, примигващи в недоумение изпод изпъкналите вежди. Ноктестите му пръсти се разтваряха и свиваха, като че дишаха; по рунтавата глава бяха полепнали клечки и бучки пръст. Дъхът му свистеше през едва потрепващите дебели бърни.

Урс хвана дръжката на меча си, но Гео прошепна:

— Не, недей! — и с протегната ръка пристъпи напред. Тромавата грамада направи крачка назад и изскимтя. Ийми се досети. Той застана до Гео, щракна няколко пъти с пръсти, повтаряйки с ласкав, успокоителен тон:

— Ела, ела тук, ела де…

Гео погледна през рамо към Урс и се засмя:

— Няма да ни стори нищо лошо.

— Ако и ние не му сторим — добави Ийми. — Изглежда, това са някакъв вид лешояди.

— Какво, какво? — недоразбра Урс.

— Животни, които се хранят само с мърша — обясни Гео. — Споменават се в някои древни легенди. След Големия пожар — така пише там, — просто гъмжало от тях. Но на Лептар те са измрели.

— Ела тук, миличък — говореше Ийми. — Хубавецът ми той!

Съществото отново изскимтя, наведе още повече глава, приближи се и се отърка в бедрото на Ийми.

— Вони като пор — отбеляза чернокожият моряк и го почеса зад ухото. — По-полека, момче!

Звярът, в порив на преданост, се притисна към Ийми малко по-силно и едва не го събори.

— Хайде, зарязвай го и да тръгваме — заприпира Урс.

— Сбогом, красавецо! — потупа го Гео по човекоподобната глава и се запъти с другите отново към реката.

* * *

Щом излязоха на каменистия бряг, Гео каза:

— Поне знаем, че имаме седем дни, за да стигнем до Храма на Хама и да се върнем.

— Как така? — учуди се Ийми.

— Не си ли спомняш какво сънувахме на кораба?

— И ти ли си сънувал същото?

Гео прегърна Снейк през раменете.

— Нашият приятел умее да препредава в съзнанието ти мислите на други хора, докато спиш.

— И кой си е мислил за тия седем дни?

— Джорд, Старши-помощникът.

— Той прави така, че всички да изглеждат като мъртви. Мислех, че сънувам кошмар! Едва познах Капитана.

— Имаш ли причини да смяташ Джорд за шпионин?

— Само защото вижда нещата по такъв начин? — Ийми се засмя. — Боя се, че така може да мисли само поет.

Тънкият писък се разнесе току зад тях и когато се обърнаха, съзряха тромавото същество на скалите.

— Аха! — извика Урс. — Ето го твоят приятел!

— Надявам се, че няма да ни следва до края на пътешествието — каза Гео.

Животното заскача надолу от скала на скала и се закова на място пред тях.

— Какво е помъкнало? — попита Ийми.

— Не мога да разбера — отвърна Гео. То бръкна под косматата си мишница и извади сив къс месо и им го подаде.

— Закуската — засмя се Ийми.

— Това?! — с погнуса се извърна Урс.

— Можеш ли да предложиш нещо по-добро? — обади се Гео. Той взе месото от ноктите на звяра. — Благодаря, драги.