Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 37

Той измъкна от купчината боклуци на пода къс ръждиво желязо.

— Пистолет… — произнесе Снейк и го показа на Гео. Тримата мъже го заразглеждаха.

— За какво ли служи? — попита Урс. Снейк сви рамене.

— Тук дали има електричество и диоди? — попита Гео, припомняйки си думите.

Снейк отново сви рамене.

— Защо ни показваш всичко това? — зачуди се Гео. В отговор момчето тръгна обратно към вратата. Стигнаха до овалния вход и вече се канеха да слязат, когато Ийми посочи останките от сградата пред тях.

— Знаеш ли как се е наричала тази сграда?

— Казарма… — каза Снейк.

— Чувал съм тази дума — каза Гео.

— Аз също — каза Ийми. — Това е място, където са живели войниците. Думата е от древните езици.

— Точно така — потвърди Гео. — От времето, когато е имало армии.

— Тук ли се крият армиите на Аптор? — попита Урс. — Всички тези ужасии, от които едва се отървахме?

— Там вътре? — почуди се Гео. Нащърбените ръбове изглеждаха сиви и притъпени под бледнеещата вече луна. — Може би. Първите май наистина дойдоха отвътре.

— Сега накъде? — обърна се Урс към Снейк.

Момчето мълчаливо слезе от вратата. Те го последваха в гъстата гора, където бисерни капчици светлина обсипваха стволовете на дърветата. Излязоха при широката сребърна лента на реката, из която тук-там стърчаха камъни.

— Наистина трябваше да си стоим тук — каза Гео.

Сред тишината, нарушавана единствено от ромона на водата и шумоленето на листата, те легнаха върху сухия мъх до по-големите крайречни камъни. Обрасли в лишеи и уплетени в лиани, клоните закриваха луната. В прегръдката на облекчението, те полетяха като в кладенец към лъчистите глъбини на съня…

* * *

…от сребристо-лъчистите глъбини, които се раздвижват, се появяват мачта, перила, а отвъд кораба — бяло, сякаш напудрено море. По палубата приближава висока и мършава като скелет фигура. Лицето с гротексно изкривени от белотата черти е на Капитана.

— А, Старши-помощник — казва Капитанът. Те не чуват отговора на Джорд.

— Да — отвръща Капитанът. — И аз не знам какво иска тя. — Гласът му е глух и посърнал като отглеждано на тъмно цвете. Сега Капитанът чука на вратата на Арго. Тя се отваря, двамата влизат.

Ръката, отворила вратата, е изящна като зимна вейка. Стените са покрити с призрачни паяжини. Листовете хартия на писалището са толкова тънки, че сякаш ще се разпаднат при най-лекия полъх. Полилеят изпуска повече бял дим, отколкото светлина, а ръцете, клоните и гравираните чашки с масло приличат досущ на съвещаващи се паяци.

Гласът на Арго е едва доловим, като звук от скъсване на паяжина.

— И тъй — казва тя — ще останем тук поне още седем дни.