Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 36

— Да се махаме оттук! — сепна се Урс и всички се втурнаха към Снейк.

— Колко се радвам, че пак си с нас — приветствува го Гео.

Урс наблюдаваше отдалечаващите се сенки.

— Да се махаме оттук — повтори той.

Видяха, че огънят е стигнал до стената и вече гасне. Закрачиха бързо към гората.

— Снейк — рече Гео, когато спряха, — това е Ийми… Ийми, ние ти разказахме за Снейк.

Ийми протегна ръка.

— Приятно ми е.

— Слушай — обади се Гео. — Той може да чете мислите ти, тъй че ако го смяташ за шпионин…

Ийми се засмя:

— Спомняш ли си твоето всеобщо правило? Ако той е шпионин, ще ни е трудно да си обясним защо ни спаси.

Урс се почеса по главата:

— Ако трябва да избираме, то по-добре Снейк, отколкото нищо. Ей, Четириръчко, имаш от мен един пердах. — Той се засмя. — Надявам се, че някой ден все ще мога да ти се издължа. Понякога носиш повече неприятности, отколкото полза.

— Къде беше, все пак? — попита Гео и сложи ръка на рамото на момчето. — Мокър си.

— Нашите водни приятели, а? — предположи Урс.

— Сигурно — съгласи се Гео. Снейк протегна ръка към Гео.

— Какво е това? О, значи не ги искаш?

Снейк поклати глава.

— Добре — каза Гео.

Той взе скъпоценните камъни и ги провеси на врата си.

— Ето какви работи можело да върши нашето съкровище — каза Ийми.

— И много повече — каза Гео. — Защо не вземеш единия, Ийми? Може би е по-добре да не са и двата у мен.

Ийми сви рамене.

— Сигурно са доста тежички за сам човек. Ще взема единия.

Гео сне златната верижка и я окачи на врата на Ийми. Докато крачеха в мрака, изпъстрен с петна от лунна светлина, камъкът примигваше като око върху черните му гърди. Снейк им даде знак с ръка да го последват. Преди това взеха по един меч от мъртвите си противници, чиито изпепелени тела се търкаляха в тъмнината. Като завиха зад рухналата сграда, Гео потърси с поглед убития, когото бяха оставили там, но тялото бе изчезнало.

— Къде отиваме? — попита Урс.

Снейк само мълчаливо им махна да го следват. Стигнаха до изпомачкания цилиндър и Снейк се закатери по купчината чакъл под тъмния отвор, откъдето бе изскочил човекът-вълк. Другите предпазливо се прокраднаха подире му.

Като стигна до вратата, Снейк вдигна над главата си камъка, който висеше на врата на Гео. Той засия, и синьозелена светлина обля разкривения вход. Озоваха се в коридор, от двете страни на който се редяха металните рамки на двойни седалки, чиято тапицерия бе или изгнила, или отмъкната от животните в леговищата им. По прозорците, повечето от които счупени, висяха парцали. По пода се валяха клечки и всякакви боклуци. Тръгнаха между седалките към вратата в дъното. На стените забелязаха табелки с полуизтрити надписи. Върху една от тях, емайлирана, но намачкана и ръждясала, Гео успя да различи няколко букви:

Н… СМ… К… Г

— На какъв език е? — попита Ийми.

— Не мога да разбера — отвърна Гео.

Вратата беше открехната и Снейк я отвори докрай. Нещо се шмугна през счупения прозорец. Камъкът освети две откъртени от пода седалки. Лиани обвиваха предния прозорец, от чиято рамка стърчаха късчета стъкло. Два скелета, с висящи тук-там по тях прогнили парцали, с метални гривни около китките и глезените и със сребристи шлемове на главата, лежаха на пода… може би отпреди петстотин години. Снейк посочи редица от натрошени стъклени дискове пред килнатите седалки и в главите на останалите прозвуча „… радио…“