Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 34

— Веднъж само съм виждал подобно нещо — тихо изрече той. — Беше един моряк, пронизан от корабна рея.

* * *

Решиха да пренощуват в ъгъла между две рухнали стени. Накладоха огън. След доста усилия върху назъбено парче метал, стърчащо от купчина отломки, те успяха да нарежат и одерат животното. Набучиха парчетата на тънки пръчки и ги поизпекоха на огъня. Макар и тук-там прегоряло, а другаде съвсем сурово, месото притъпи глада им. Докато седяха край огъня и късаха със зъби червени сочни хапки, нощта изпълзя от джунглата и ги затвори в черупка от оранжеви отблясъци.

— Да не го угасяме — предложи Урс. — Огънят плаши животните.

— Ако има животни — напомни Гео, — и ако са гладни, ей там ще намерят какво да ядат.

Те се излегнаха покрай стената върху постеля от листа. Беше тихо, не се чуваше нито бръмчене на насекоми, нито някакви тайнствени звуци, освен успокояващото ромолене на реката отвъд гората.

Гео се събуди пръв и отвори очи — сребристи отблясъци го заслепяваха. Отново го бе споходил предишният странен сън… Но не. Той се изправи. Поляната бе залята от бялата светлина на изумително големия лунен диск над дърветата. Оранжевите пламъци на огъня също бяха побелели. Ийми и Урс изглеждаха като мъртви. Той се канеше да докосне изпънатата встрани ръка на Ийми, когато зад гърба му се чу някакво шумолене като от плющящо под напора на вятъра платно. Той се огледа, после се взря в сивата стена. Видя нащърбения бетон в горния й край на фона на нощното небе. Нищо — само камъни и зъбещ се мрак. Чувствуваше се уморен; в стомаха си усещаше противна корава топка. Протегна ръка върху листата и отпусна глава на хладното си рамо.

Плющенето се чу отново, продължи няколко секунди. Той обърна лице нагоре и се вгледа в небето. Нещо затули луната. Плющенето прозвуча още веднъж. Той отмести очи. Някакво същество… не, няколко същества, бяха накацали по ръба на порутената стена. Мярна се сянка, която направи няколко непохватни крачки. Разпериха се криле, после се прибраха.

Вратът, гърбът и гърдите му изстинаха; полазиха го тръпки. Той се пресегна, вдигайки невъобразим шум из листата, и стисна черното рамо на Ийми. Ийми изсумтя, сепна се, обърна се по гръб, отвори очи и въздъхна. Погледна към Гео, който сложи пръст на устните си. После отново се взря в нощта. Зад тях, отвъд стената се чу трикратен плясък на криле. Гео хвърли поглед към Ийми и видя, че бе закрил очи с ръка.

Сякаш години изминаха така…

Внезапно ятото литна от стената и се спусна към тях, закривайки луната с криле. Съществата описаха кръг, кацнаха отново на стената и след малко излетяха. Някои от тях пропадаха ниско, преди крилете им да успеят да загребат въздух и да се издигнат. Този път описаха по-широк кръг и преди да се върнат, друго ято се появи от нощното небе.

Гео дръпна надолу ръката на Ийми. Сенките се спускаха като падащи хвърчила: шейсет фута над главите им, четирийсет фута, трийсет. Чу се пронизителен писък. Гео скочи на крака, а след него и Ийми; и двамата стискаха здраво тоягите си. Сенките връхлитаха с писъци. Заплющяха криле, после съществата отново се издигнаха и се отдалечиха от стената. Но ето че се върнаха.