Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 32

— И все пак — замислено каза Гео, — някои неща не са ясни. Защо и ти беше спасен, Ийми? Защо изобщо ни доведоха тук? И защо Джорд искаше да убие теб и другия моряк?

— Може би — отговори Ийми — бог Хама има странно чувство за хумор и на нас ще ни бъде позволено да стигнем с камъните до прага на храма, където ще бъдем съсечени, пускайки ги в краката му. — Той се засмя: — А може и твоята история да е вярната, а аз да съм шпионин, изпратен да ти мътя ума.

Урс и Гео се спогледаха.

— За всяко явление съществуват безброй теории — заяви Гео. — Правило номер едно: приемай за вярна най-простата, която включва в себе си всички известни условия, докато не се появят нови условия, които не могат да бъдат обяснени с най-простата теория. Правило номер две: тогава, но не и преди това, използвай друга.

— Тогава да влизаме в джунглата — каза Ийми.

— Съгласен — подкрепи го Урс.

— Водните създания ни спасиха от сигурна смърт — изправи се Гео. — Имате ли нещо против да следваме реката? Пътят край нея не е по-лош от всеки друг, а може да се окаже и по-безопасен за нас.

— Добре — отвърна Ийми.

— А камъните? — попита Урс. — Не е ли по-добре да ги заровим някъде, където никой никога да не ги намери? Може би ако изобщо ги няма…

— Може би пак греша — обади се Гео, — но мисля, че трябва да ги вземем. Вярно, че не знаем как да боравим с тях, но могат да ни потрябват по пътя.

— Аз съм „за“ — каза Ийми.

— Макар че започвам да се питам дали моите предположения струват нещо — заколеба се Гео.

— Не се засягай — взе да го увещава Урс. — Като сме се хванали на хорото, трябва да си имаме доверие. Да видим ще можем ли да окачим още един скъпоценен камък на врата ти. Само още един и ще имаш колкото мен — и той раздруса тройната си огърлица.

ГЛАВА ПЕТА

Взе да се смрачава, а те продължаваха да вървят край реката. Промъкваха се по скалистия бряг сред лианите, които провисваха от сведените над реката дървета. Урс прекърши един клон, дебел колкото китката му и дълъг два метра, и заканително шибна водната повърхност.

— Само да се опита някой да ни нападне! — Той вдигна клона и стичащите се капки заискриха по кората му.

— Скоро ще се наложи да навлезем в гората, за да си потърсим храна — каза Гео, — или по-добре да изчакаме животните да слязат на водопой.

Урс откърши още един клон и го подаде на Гео.

— Дръж. Сега и на теб ще дам, Ийми.

— Бихме могли да повървим още и да поогледаме наоколо, преди да се стъмни — предложи Ийми.

Урс въоръжи и него с клон, след което промърмори:

— Какво ли пък толкова има за гледане?

— Не можем да спим на брега. Трябва да намерим подслон.

— Какво е онова там? — попита Гео.

— Къде?… Хм… — Над гъстата растителност се издигаше някаква сянка. — Скала ли е?

— Сигурно — каза замислено Урс. — Но е някак твърде симетрична.

Гео тръгна през храсталаците. Последваха го. Целта се оказа по-далеч, отколкото изглеждаше от брега. Стигнаха до нещо като път, настлан с плътно прилепващи една към друга плочи. Тук-там между тях бяха прорасли хилави дръвчета, но бе лесно да се върви. След трийсетина фута настилката отново потъна в джунглата. Скоро гората оредя и те излязоха на широка поляна. Пред тях се възправяше полуразрушена сграда. Шест греди поддържаха най-високата стена. Прецениха, че сигурно е била осем или десететажна.