Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 19

Камшикът заплющя и аз изтърпях докрай, без да дишам, От десет удара с камшик човек се възстановява за около седмица. Повечето нещастници се смъкват на колене още при първия, ако са вързани хлабаво. Аз се държах, докато най-накрая срязаха въжетата около китките ми. Нито пък издадох звук, когато чух звън на друга златна монета, хвърлена от Старши-помощника върху палубата, и думите му към екипажа: „Гледайте как забогатява един добър моряк“, посрещнати с одобрителни възгласи.

Кет и още двама ме дотътриха до ареста. Паднах по лице, заравяйки ръце в сламата, и чух гласа му: „Е, братко, такъв ти бил късметът“. После изгубих съзнание от болка.

На другия ден, когато вече можех да се надигна и да се хвана за решетките на прозорчето към задната палуба, попаднахме в най-страшната буря, която някога бях преживявал. Раните по гърба ми ме измъчваха. Пироните напираха да изхвръкнат от местата си, дъските — да се разцепят. Една вълна помете четирима души зад борда, и докато другите хукнаха да ги спасяват, дойде друга и завлече още шестима. Бурята ни връхлетя толкова внезапно, че не бяха имали време да свият платната, и сега всички останали моряци висяха по въжените стълби.

От прозорчето на моя арест видях как мачтата се накланя и завих като вълк, опитвайки се да изкъртя решетките. Пред прозорчето претичваха нозе, но никой не се спираше. Аз не преставах да крещя. Ковачът не беше укрепил сцепената мачта с метални обръчи. А и не ми бе дадена възможност да го предупредя, както смятах. Мачтата не издържа повече от десет минути. Пречупи се с гръмотевичен трясък. Под тежестта на полуобраните платна въжетата започнаха да се късат като конци. Хората се разхвърчаха като водни капки от разтърсена мокра ръка. Мачтата се наклони и се срина върху бизана, късайки въжета и хората изпадаха от реите, като брулени круши. От екипажа останаха половината мъже, и когато някак си се измъкнахме изпод проливния дъжд с една паднала и една повредена мачта, все още живите осакатени тела бяха единайсет на брой. Корабният лазарет побира десет, един трябваше да дойде в ареста. За мой другар по килия щяха да изпратят или този, който имаше най-големи шансове да оживее — той щеше по-добре от другите да понесе лошите условия, — или някой, който не можеше да бъде спасен — на него би му било все едно. Избраха втората възможност и на следващата сутрин донесоха Кет и го сложиха на сламата до мен. Гръбнакът му беше счупен в кръста, а на хълбока му зееше дупка колкото юмрук — при падането се бе нанизал на реята.

Когато дойде на себе си, той заплака. Но това не бяха мъчителните стонове, които бяха се изтръгвали от гърлото ми предишния ден, докато наблюдавах падането на мачтата — това бе задавен плач през стиснати зъби, като на дете, което не иска да покаже, че го боли. И не млъкваше. С часове. Тоя тих плач пронизваше като с нажежено желязо сърцето ми по-дълбоко, отколкото жалостивите стенания на ранено животно.