Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 17

— Тя каза, че в твоите истории няма да има и една десета от истината.

— Може би е имала предвид това, че в тях наистина няма и капка истина. И е точно така. Погрешно си я разбрал.

— Разбрах я съвсем точно — увери го Гео.

— Аз пък не вярвам, и това е. Щото има поне половин дузина неща, които не се връзват. Първо, как така се случва малкият четириръчко да бъде на кея след два месеца, точно когато и тя е там? И камъкът да е все още у него, без да го е вече продал или разменил?

— Може би — предположи Гео — е прочел и нейните мисли, когато го е откраднал първия път, тъй както чете и нашите.

— Ако е тъй, значи той знае как да го накара да действува. Предлагам да изясним тая работа, когато се върне. Чудя се още кой му е отрязал езика. Странник или не — голяма гадост е — намръщи се великанът.

— Колкото до това — каза Гео, — не си ли спомняш? Той намекна, че познаваш човека.

— Познавам много хора — отвърна Урс, — но кой от всички тях?

— Наистина ли не знаеш? — попита тихо Гео.

— Говориш малко странно — намръщи се Урс.

— Ще повторя казаното от него — продължи Гео. — Кого си убил?

Урс наведе очи към ръцете си, изпъна пръсти и ги заразглежда отвсякъде. После, без да вдига глава, заразказва:

— Беше отдавна, приятелю, но все още е пред очите ми. Трябваше да ти кажа, наистина. Понякога случилото се ме връхлита, но не като спомен, а като нещо осезаемо, твърдо като метал, с остър солен вкус; вятърът довява моя глас, неговите думи — така ясно, че почвам да трептя като огледало, където отразената фигура блъска юмруци по юмруците на застаналия отпред човек, сякаш всеки един от двамата се мъчи да се отскубне на свобода.

Обирахме платната под проливния дъжд, когато се започна. Името му беше Кет. Двамата с него бяхме най-едрите мъже на борда, и това, че бяха ни сложили заедно да обираме платната, означаваше, че работата е важна и трябва да се свърши както трябва. Дъждът буквално ни ослепяваше; ръцете ни се плъзгаха по мокрите въжета. Нищо чудно, че моето платно внезапно се изтръгна от ръцете ми и полетя надолу в дъжда, плющейки по въжетата, и накрая счупи два от малките щагове. "Ах ти, несръчно копеле! — извика Старши помощникът от палубата. — Копеле с кашкавалени пръсти!

И през дъжда чух как Кет се изсмя от своята рея. „Такъв ти бил късметът“ — извика той, стискайки с все сила изплъзващото му се платно. Аз изтеглих моето и го завързах здраво. Мъжкото състезание между двама прекрасни моряци пося семето на яростта у мен, което щеше да разцъфти под формата на ругатня или желание да му го върна, но дъждът бе твърде силен, вятърът — бурен, и аз продължих мълчаливо работата си.

Слязох долу последен, естествено, и докато се спусках — на палубата имаше хора, — разбрах защо платното ми се е разхлабило. Един от мачтовите обръчи се беше счупил, поради което леерът се бе освободил и моето платно се бе свлякло. Обръчът обаче беше придържал и почти разцепената на две бизан-мачта. Под напора на вятъра цепнатината, дълга около два метра, се разтваряше и прибираше, тракайки като детско кречетало. Наблизо зърнах навито на кука дебело въже. Крепейки се на пръсти върху стъпенката на стълбата, грабнах въжето и с него започнах да омотавам основата на сцепената мачта. Щом цепнатината се затвореше, аз го увивах веднъж и опъвах яко, и така, докато навивките стигнаха на три фута от върха на пукнатината и тя не можеше повече да се разтваря. Сетне окачих скъсания обръч на един стърчащ клин, за да го занеса после на корабния ковач и да му кажа да подмени навитото въже с метални ленти.