Читать «Книга за джунглата (Маугли)» онлайн - страница 111

— Още когато се срещнахме в Студените дупки, аз го знаех, човече — каза Каа и се изви малко с мощните си пръстени. — Накрая Човек при Човека отива, макар джунглата да не го е изгонила!

Четирите вълка се спогледаха, после погледнаха Маугли удивени, но покорни.

— Значи все пак джунглата не ме изгонва! — изхълца Маугли.

Сивия брат и тримата други бясно заръмжаха.

— Докато ние сме живи, никой… — започнаха те, но Балу ги прекъсна.

— Аз те учих на Закона. Сега е мой ред да говоря — каза тя. — И макар че не мога да видя камъните пред себе си, виждам надалече. Малко жабче, върви си по своята диря, направи си свое леговище заедно с други от своята кръв, от своята глутница, от своя народ! А щом имаш нужда от лапи, от зъби, от очи или от дума, която бързо да бъде изпратена през нощта, то помни, че джунглата е твоя винаги, когато я повикаш!

— И средната джунгла е също твоя — каза Каа. — Не говоря за Малкия народ.

— Хай май, братя мои! — изплака Маугли и с ридание разпери ръце. — Аз не знам какво знам, аз не искам да отида, но нещо бута и двата ми крака! Как да напусна тези нощи?

— Не, слушай, малко братче! — повтори Балу. — В този лов няма нищо срамно. Когато изядем меда, ние оставяме празния кошер.

— Когато си хвърлим кожата — каза Каа, — не бива да влизаме отново в нея. Така е според Закона!

— Слушай, скъпи мой — каза Балу. — Тук няма нито дума, нито воля, които да те задържат. Погледни! Кой може да заповядва на Властелина на джунглата? Аз те видях да си играеш ей там с бели камъчета, когато беше малко жабче, и Багира, която те откупи с цената на един млад, току-що убит бивол, също те видя. От оня преглед само ние двете сме останали, защото Ракша, твоята Майка-вълчица, е мъртва, както и твоят Баща-вълк, и старата Глутница отдавна е мъртва. Ти знаеш къде отиде Шир Хан, Акела също умря между доулите, където щеше да умре и втората Сионийска глутница, ако не беше твоята мъдрост и сила! Накрая нищо не остава, нищо освен стари кости. Сега вече тук не е човешкото дете, което иска позволение да влезе в Глутницата, а Властелинът на джунглата, който си променя дирята. Кой може да заповядва на Човека?

— Да, но Багира и биволът, с който съм откупен? — каза Маугли. — Аз не бих могъл да…

Думите му бяха прекъснати — чу се рев и трясък сред гъсталака и оттам изскочи Багира, лека, силна и ужасна, както винаги.

— Затова — каза тя и протегна окървавената си дясна лапа, — аз не дойдох! Това беше дълъг лов, но сега той лежи мъртъв в храстите, един двегодишен бивол — биволът, който те освобождава, малко братче! Всички дългове са платени! За останалото аз мога само да повторя думите на Балу. — Тя близна крака на Маугли. — Помни, че Багира те обичаше! — извика и отскочи встрани. И долу, в подножието на хълма, тя пак извика високо и проточено: — Добър лов по новата диря, човешко дете! Помни, че Багира те обичаше!

— Ти чу — каза Балу. — Повече няма какво! Върви си сега, но първо ела при мен, о мъдро малко жабче, ела при мен!

— Тежко е да си хвърлиш кожата! — каза Каа. Маугли плачеше с глава върху рамото на старата мечка и я прегръщаше, а Балу се мъчеше немощно да го близне по крака.