Читать «Книга за джунглата (Маугли)» онлайн - страница 110

— Аз попитах, ти какво ще кажеш?

Те тичаха и разговаряха. Известно време Сивия брат препускаше мълчаливо, после каза между отделните скокове:

— Човешко дете… Властелине на джунглата… Сине на Ракша… Брате мой… Макар че за малко те забравих поради пролетта, твоята диря е моя диря, твоето леговище — мое леговище, твоята плячка — моя плячка, твоят смъртен бой — мой смъртен бой! Аз говоря сега и от името на другите трима! Но ти, ти какво ще кажеш на джунглата?

— Да, прав си! Щом видиш дивеча, няма защо да чакаш! Върви преди мен и събери всички при Скалата на съвета. Аз ще им кажа какво е в стомаха ми. Но те може и да не дойдат, по времето на Новите думи може и да ме забравят!

— Толкова ли си злопаметен? — озъби се през рамо Сивия брат и хукна напред, а Маугли замислен продължи.

През всяко друго време новината би събрала цялата джунгла и козината на всички щеше да настръхне, но сега животните бяха заети да гонят своята плячка и да се бият, и да убиват, и да пеят. Сивия брат тичаше от животно на животно и викаше:

— Властелинът на джунглата се връща при Човека. Елате при Скалата на съвета!

Но щастливите, разгорещени животни само отговаряха:

— О, той ще се прибере пак през летните горещини! Дъждовете пак ще го накарат да се прибере в своето леговище! Тичай и пей с нас, Сиви брате!

— Но Властелинът на джунглата се връща при Човека! — повтаряше Сивия брат.

— А? Бей? Айова? Та нима от това времето на Новите думи е по-лошо? — отговаряха те.

И когато Маугли със свито сърце се изкачи по добре познатите скали, там, на мястото, където за първи път бе доведен пред Глутницата, той намери само четиримата, Балу, която беше почти ослепяла от старост, и тежкия, студенокръвен Каа, свит на пръстени върху празния камък на Акела.

— Значи твоята диря свършва тук, Човече? — каза Каа, а Маугли захлупи лице и се хвърли на земята. — Я извикай Думите! Ние сме от една кръв, ти и аз, Човек и змия!

— Защо не ме разкъсаха дивите кучета? — стенеше момчето. — Моята сила ме е напуснала и това не е от отрова! Денем и нощем чувам двойни крачки по моята диря! Когато обърна глава, сякаш някой в същия миг се е скрил от мен. Отивам да видя кой е зад дърветата, а той не е там. Аз надавам вик и никой не вика обратно, но сякаш някой ме е чул и задържал отговора. Лягам, но не мога да си почина. Тичам своето пролетно тичане, но не се успокоявам. Къпя се, но не ми става хладно. Когато убивам, ми се гади и не мога да се бия, освен когато убивам. Червеното цвете е в тялото ми, а в костите ми има вода, и… аз… аз не знам какво знам!

— Защо е нужно да се говори? — каза бавно Балу и извърна глава натам, където лежеше Маугли. — Акела го изрече край реката: Маугли ще накара Маугли да се върне в Човешката глутница! И аз съм го казвала. Но кой слуша сега Балу И Багира. Но къде е Багира тази нощ? И тя го знае! Такъв е Закона.