Читать «Среднощна красавица» онлайн - страница 155

— Наистина, мосю Реналдьо…

— А, не, Раул, моля.

Кайла се усмихна слабо, сякаш принудено, и хвана периферията на шапката си, тъй като горещият вятър заплаши да я отнесе от главата й.

— Много добре, Раул. Да, можете да ми се обадите. Сигурна съм, че скоро ще се видим отново.

— Но те не са изпратили никого да те посрещне, а? — Той разгледа редицата от файтони, маневриращи за място до платформата на кораба, докато плющенето на камшиците на кочияшите и виковете на пристанищните хамали изпълваха влажния въздух. — Не виждам файтона на Дюфур.

— Те не знаят кога ще пристигна, разбира се. Аз мога сама да намеря пътя, сигурна съм, тъй като…

— А не, не искам да чуя това! Ще ми позволиш да те изпратя безопасно дотам, скъпа. Настоявам.

Въпреки нейните слаби протести, Раул бързо я настани в един файтон и се разпореди за багажа й. Кайла бе доволна, че сламената шапчица запазваше лицето й от слънцето, което бе толкова ярко тук! То я накара да си спомни за Индия, детството си и папа Пиърс. Тя му бе написала за решението си да пътува до Америка и се надяваше той да я е разбрал. Как би могла да признае, че нейните опити да оправи нещата бяха пропаднали толкова злощастно? Уви, сега нямаше никаква възможност да му предложи подкрепа.

Файтонът се наклони от теглото на Раул, когато той се качи и й се усмихна топло. Ситни капчици пот бяха оросили челото и бузите му, но когато се обърна към нея, изглеждаше невъзмутимо спокоен, както винаги.

— Изпратих да предизвестят за вашето пристигане, така че те да бъдат подготвени. Така е добре, нали?

— Да. Да, разбира се. Вие сте много мил, мосю, и аз бих желала да не се вълнувате толкова много за мен.

— О, но за мен е удоволствие, трябва да го знаете. Разбира се, че знаете. Аз не крия чувствата си.

Кайла се намръщи леко. Трябва ли да бъде толкова директен? Това я караше да се чувства неудобно и тя си пожела да не бе решавала да лекува наранената си суета, флиртувайки толкова с него.

Дори да усети нейната резервираност, той не го показа, а се опита да я развлече с непрекъснат поток от думи, като й показваше забележителностите и й разказваше за живота в града.

Ню Орлиънс се оказа по-различен от това, което бе очаквала, излъчваше очарованието на стария свят и в него кипеше живот, пълен с енергия, която би могла да бъде изключително американска. Пролетните и летните дъждове бяха превърнали улиците в блата или ги бяха отнесли напълно и десетки чернокожи мъже се трудеха под мъгливите слънчеви лъчи, копаейки канали. Странно, те изглеждаха напълно доволни, пееха с дълбоки баритони, докато размахваха кирки и изхвърляха изкопаната земя с лопати. Мускулестите им тела лъщяха от пот в този влажен климат и светлината проблясваше по гърбовете им.

— Строят новият канал — Раул с широк жест посочи към работещите мъже. — Толкова неприятно, миризмата е отвратителна, а аз мислех, че водата никога няма да се оттегли. Бях доволен да замина за Англия и да оставя отворените клоаки тук — той извади малка парфюмирана носна кърпичка, смеейки се. — Никога не напускай дома си без кърпичка. Опасявам се, че тя е необходимост при този вонящ въздух.