Читать «У дома си е палача» онлайн - страница 18
Роджър Зелазни
Движейки се в уверена права линия, за разнообразие си измислях красиви връзки. Отправих се директно към летището, открих полет, насочен към Мемфис, купих билет и бях последният, който се регистрира. Десетината секунди в повече, може би, определиха разликата. Никакви секунди за губене, за да се отписвам в мотела. — Няма значение. Добрата психо докторка ме бе убедила, че независимо дали ми харесва или не, Дейвид Фентрис бе следващият, по дяволите! Имах прекалено силно усещане, че Лейла Такъри не ми е разказала цялата история. Трябваше да поема риска да видя сам тези промени в човека, да се опитам да разбера по какъв начин са свързани с Палача. Поради множество причини имах чувството, че може да са.
Приземих се в един хладен, привършващ следобед, почти незабавно намерих транспорт и се отправих към адреса на офиса на Дейв.
Докато навлизах в града и минавах през него у мен се породи усещане за предстояща буря. На запад се струпваше тъмна стена от облаци. По-късно, застанал пред сградата в която Дейв въртеше бизнеса си, първите редки капки дъжд вече почукваха по мръсната тухлена фасада. Но за освежаването й щеше да е необходимо много повече от това, което важеше и за останалите в околността. Помислих си, че би било редно да е постигнал нещо повече от това.
Отърсих малко влага от себе си и влязох вътре.
Указателят ме указа, асансьорът ме вдигна, краката ми намериха пътя към неговата врата. Почуках. След малко пак почуках и зачаках. Пак нищо. Пробвах да я отворя, открих, че не е заключена и влязох вътре.
Беше малка, безлюдна чакалня със зелен килим. Бюрото на секретарката беше прашно. Прекосих помещението и надникнах зад пластмасовата преграда в задния край.
Мъжът беше с гръб към мен. Почуках с пръсти по пластмасовия параван. Той чу и се обърна.
— Да?
Очите ни се срещнаха, неговите все още зад рогови рамки и все така активни; с по-дебели стъкла, с по-тънка коса и малко по-хлътнали бузи.
Въпросителният знак увисна във въздуха и нищо в питащия му поглед не помръдна, за го замени с разпознаване. Беше се навел над сноп чертежи. На близката маса бе оставена кошница от метал, кварц и порцелан със заоблени ръбове.
— Казвам се Дон, Джон Дон., — казах, — Търся Дейвид Фентрис.
— Аз съм Дейвид Фентрис.
— Приятно ми е, — казах отивайки до него, — Аз съм помощник в едно разследване, засягащо проект, с който сте бил свързан някога…
Той се усмихна и кимна, пое ръката ми и я раздруса.
— Палача, естествено. Радвам се да се запознаем, Господин Дон.
— Да, Палача. — казах, — Пиша доклад-
— И искате мнението ми за това колко опасен е той. Седнете. Той посочи един стол до работната си маса. — Бихте ли желали чаша чай?
— Не, благодаря.
— Има готов.
— Е, в такъв случай…
Той отиде до друга маса.
— Няма сметана. Съжалявам.
— Всичко е наред. — Как разбрахте, че става дума за Палача?
Той се ухили, докато ми поднасяше чашата.
— Защото се е върнал, — каза, — а той е единственото нещо, с което съм бил свързан и което заслужава такива притеснения.
— Имате ли нещо против да ми разкажете?