Читать «У дома чака палача» онлайн - страница 10

— И как са взаимоотношенията им в наши дни?

— Живеят в различни части на страната и не са се виждали от години. Чуват се от време на време.

— Доста хлъзгава почва за сигурни заключения, не смяташ ли?

— Един от тях е психиатърът.

— Охо! И кой по-точно?

— Името й е Лейла Такъри. Живее в Сейнт Луис. Работи в тамошната държавна болница.

— Значи никой от тях не е останал на федерална служба, така ли?

— Така изглежда. Брокдън се свързал с тях веднага щом чул за Палача. По това време е бил във Вашингтон. Като стигнала информацията до него, постарал се да я потули. Опитал се да се свърже с останалите и тогава научил за убийството на Бърнс. След това ме потърси, настоявайки да поема под крилото си всички. Другите обаче не искаха и да чуят. Доктор Такъри например заяви по време на разговора ни, че Брокдън — съвсем правилно — бил човек на смъртно легло.

— Какво му има?

— Болен е от рак. В гръбначния мозък. Нищо не могат да направят, та са го оставили да си дълбае там. Той ми каза, че му били нужни не повече от шест месеца, за да прокара някакъв изключително важен законопроект — указ за реабилитация на престъпниците. Трябва да призная, че наистина ми звучеше малко налудничаво, докато дрънкаше за това. Сигурно е нормално за хора като него. Освен това доктор Такъри бе абсолютно сигурна, че убийството на Бърнс нямало нищо общо с Палача. Според нея това било най-обикновена кражба с взлом, престъпникът бил изненадан и в паниката си действал с прекомерно насилие.

— Значи тя не се страхува от Палача?

— Заяви, че познавала по-добре от всеки друг ума му и ни най-малко не била загрижена.

— А какво смята другият оператор?

— Той пък каза, че можело доктор Такъри наистина да познава по-добре от всеки друга ума му, но той знаел всичко за неговия мозък. Затова също не се безпокоял.

— И какво значи това?

— Дейвид Фантрис е инженер-консултант — специалности електроника, кибернетика. Пряк участник в създаването на Палача.

Станах и се подредих пред кафеварката. Вярно, че не горях от непреодолимо желание да се тъпча с кафе точно в този момент. Просто трябваше да прикрия изненадата си, защото на времето бях работил заедно с Дейвид @Фентрис. Още преди да се захване с космическата програма.

Близо петнайсетима години по-стар от мен, Дейв бе един от хората, с които започнахме проекта за информационна банка. Повечето от нас в онези времена все още преодоляваха съмненията си, докато Дейв вече кипеше от неудържим ентусиазъм. Среден на ръст, с къдрава посивяла по слепоочията коса, сиви очи зад дебелите лещи на очила с рогови рамки, неизменно циркулиращ между състоянията на тотална заангажираност и трескаво безумие, той имаше навика да се изразява в някаква полузагадъчна форма, която те караше да го смяташ за важен член на онова племе от новоизгряващи служители, които бързо придобиваха авторитет и власт с помощта на умело интриганство и ловки политически маневри. Достатъчно е да го послушаш само няколко минути обаче и вече си готов да промениш първоначалното си мнение и дори да изпиташ възхищение за умението му да схематизира и опростява проблемите. Някъде към края на изложението му започваш да се питаш как не си видял всичко това по-рано и какво търси човек като него на толкова нисък пост. По-късно започваш да забелязваш, че изчерпи ли се ентусиазмът му, на негово място идва меланхолия. И макар прекомерният ентусиазъм да е подходящ при краткотрайни проекти, по-продължителните начинания обикновено изискват уравновесеност. Аз самият не бях особено изненадан, че Дейв е само консултант.