Читать «Крал Артур» онлайн - страница 98

— Привет, момко! — казал старият рицар и приятелски се усмихнал на Персивал. — Какво правиш с този мъртъв крадец, когото уби толкова храбро?

— За разлика от дървото, желязото не гори — отвърнал Персивал с думите на една горска мъдрост, която знаел от майка си. — Искам да смъкна доспехите от този човек и да ги облека!

Старият рицар се усмихнал още по-широко, но въпреки това слязъл от коня и показал на Персивал как да разкопчае доспехите и да ги свали парче по парче.

— Казвам се Гонеманс — казал старият рицар след малко — и живея недалеч оттук в една прастара господарска къща. Ела с мене, момко! Ще те науча на всичко, което трябва да знаеш, преди да станеш достоен рицар, защото подвиг като този не е достатъчен, за да се радваш на заслужена слава.

И така Персивал тръгнал с Гонеманс и останал цяло лято в къщата му, където се научил да се бие с меч и копие, да си слага доспехите и да се държи на седлото като истински рицар. Научил също какво представлява достойното рицарско братство, което изисква много повече благородство, отколкото просто да извършваш храбри подвизи. Научил какво е добро и какво — зло, както и че дълг на рицаря е винаги да защищава слабите и да наказва жестокостта и коварството.

Дошло време сърдечно да се сбогува с Гонеманс и отново да тръгне на път, облечен в лъскави доспехи, с дълго бойно копие в ръка. Било в края на есента. Персивал яздел между стволовете в затънтени лесове, а златисточервеният листак блестял като доспехите му, които сякаш били част от премяната на дървесата и на орловата папрат наоколо.

Дни наред яздил Персивал в търсене на приключения и често, както си вървял, погледът му неволно падал върху пръстена с рубин и младежът все повече и повече си мислел за прекрасната девойка, която видял заспала в шатрата.

Най-подир в една мрачна, навъсена вечер, когато облаците заплашително се надвесили над главата му, както вървял по лъкатушещия път между големи голи канари, през унили и безлюдни места, Персивал съзрял пред себе си тъмните очертания на замък.

Крепостните стени били порутени и съборени, кулите били пропукани от горе до долу като от гръмотевици, но при все това камъните, пък дори и настилката под зиналата порта, не били обрасли с бурени, а в средата на цялата разруха се извисявала главната кула, здрава и непокътната.

Персивал минал под острите зъби на подвижната решетеста преграда, а копитата на коня му глухо чаткали по камъка. Вървял под тъмни сводове и през празни вътрешни дворове, докато стигнал до входа на голяма зала. Видял, че там е запалена светлина и като вързал юздите на коня за една халка в стената, изкачил се по стъпалата до просторна зала с черни греди по високия таван. Не се виждала жива душа, но в голямото огнище весело пламтял огън, ярко светели факли, затъкнати в халки по стените, а на една издигната част от пода била сложена трапеза. С бавни крачки Персивал тръгнал през залата, после спрял и се огледал. Недалеч от огнището забелязал масичка, на която били наредени големи шахматни фигури от слонова кост, а към едната страна бил придърпан стол, сякаш предстояла игра. Както стоял и се чудел какво ли означава всичко това, Персивал седнал на стола и след малко неволно протегнал ръка и преместил една бяла пионка два квадрата напред по дъската. Мигом една червена пионка сама се придвижила насреща. Персивал веднага застанал нащрек, но било все така тихо и се чувало само собственото му дишане. Тогава преместил друга фигура и тутакси се придвижила още една червена фигура. Персивал отново направил ход, сякаш играел, и виж ти! Червените фигури се местели в отговор така изкусно, че след няколко минути Персивал бил победен с мат.