Читать «Крал Артур» онлайн - страница 96

— Спрете, пияно стадо от разлигавени кошути! — прогърмял гласът на едрия рицар с червените доспехи. — Пред очите ви стои един много по-достоен от вас!

И с тези думи той грабнал бокала от Кей, пресушил го на един дъх и като избухнал в гръмогласен смях, излязъл от залата с бокала в ръце, метнал се на коня си и препуснал в галоп.

— Кълна се, че за тази обида ще бъде отмъстено — скочил на крака крал Артур. — Кой ще ми върне бокала?

Тогава рицарите като един се изправили и всеки извикал: „Нека аз извърша този подвиг!“

— Не съм съгласен — казал крал Артур, като ги подканил да седнат по местата си. — Онзи червен самохвалко не заслужава да загине от ръцете на рицар. Нека някой прост оръженосец го последва и го надвие. Някой, който иска да бъде посветен в рицарство. Който се завърне в моя двор с доспехите на Червения рицар и златния ми бокал, незабавно ще стане член на дружината ми!

Тогава Персивал напуснал мястото си до входа и се втурнал напред. Застанал в средата, както си бил облечен в кожи на диви козли, стиснал в ръка дългото си копие.

— Кралю! — извикал той. — Ще ти донеса бокала! Имам нужда само от доспехи, ала онази златна ризница ще ми свърши добра работа!

— Виж ти! — ядосал се Кей. — Какво би могъл да направи тоя нещастен козар с един толкова внушителен рицар?!

— Кой си ти, добри ми сър? — попитал крал Артур младежа, защото се държал любезно с всички хора.

— Казвам се Персивал — бил отговорът. — Не зная кой е баща ми, защото никога не съм го виждал, а и майка ми не ми е говорила за него. Но тя ме отгледа в Уелския лес, а сега дойдох тук, за да те помоля да ме посветиш в рицарство!

— Да те посвети в рицарство, как не! — изсмял се Кей. — Върви да си пасеш овцете в планината, преди онзи овен със златните доспехи да те накара да побегнеш от страх!

— Ще станеш рицар — казал крал Артур, — ако донесеш бокала ми и се завърнеш, облечен в доспехите на разбойника, който го открадна. И така, този подвиг ще извършиш ти. Върви по пътя си и не се отклонявай!

— Нямам кон — казал Персивал.

— На вратата ще те чака кон, оседлан за тебе — обяснил му крал Артур. — А сега набързо хапни и потегляй… Ала ще ти трябват доспехи и оръжие…

— Копие си имам — прекъснал го Персивал. — А с доспехите ще почакам, докато мога да облека оная златна ризница, която всички видяхте неотдавна!

Щом се нахранил, Персивал станал, за да върви, но когато прекосявал залата, пред него се изправила една девойка и извикала:

— Дано Небесния крал те благослови, Персивал, тебе, най-достойния измежду рицарите!

— Млъквай, глупава вещице — сърдито се сопнал Кей и ударил плесница на девойката.

— Пази се от мене, когато се върна със златните доспехи! — казал Персивал, като изгледал презрително Кей. — По такъв начин ще отмъстя за този удар, който не подобава на един рицар, че ще ти бъде трудно да го забравиш!

След което бързо излязъл от залата, метнал се на коня, който го чакал, и препуснал към гората.