Читать «Крал Артур» онлайн - страница 95

С нажалена душа Персивал целунал майка си за сбогом и тръгнал през гората. Вървял бързо, макар че бил свел глава, замислен за важните неща, които казала майка му. Не след дълго обаче отново започнал да крачи леко и продължил пътя си, като весело пеел и подхвърлял във въздуха дългото си копие така, че наточеното острие проблясвало като сребро на слънцето, а после го улавял и отново го мятал.

Сенките започнали да падат на дълги черни дипли и слънцето се спуснало към хълмовете на запад, когато Персивал изведнъж излязъл на открита горска поляна, където скупчени маргаритки се белеели като снежинки из зелената трева. Там, край звънливия поток, той видял копринена шатра.

„И църква да е, и параклис, все едно — помислил си Персивал, — чудно красива е! Ще вляза вътре!“

Като прекрачил тихо прага, той се озовал в сенчести покои. Спрял в почуда, защото видял девойка, която спяла на разкошно ложе от коприна и златоткан брокат. Едната й ръка, по-бяла от завивката, била протегната, а косата й огрявала като слънце възглавницата. Персивал се навел много предпазливо над девойката и свалил от ръката й пръстена, който носела — просто златно колелце с един-единствен червен рубин. На негово място поставил собствения си златен пръстен, на който искрял блестящ диамант, а пръстена на девойката сложил на своята ръка. После, все така без да я събужда, той я целунал нежно по устата и крадешком се измъкнал от шатрата, а душата му пеела от новото чудо и новия копнеж.

Младежът навлязъл много навътре в гората и когато мракът се спуснал, заспал между корените на един висок дъб, а с първите лъчи на изгрева бил отново на крак. Вървял през леса, докато не стигнал до широкия път, който водел към Карлиън.

По пладне Персивал наближил градските порти, минал през тях без да се спира и след малко се озовал зад стените на замъка.

Този ден крал Артур празнувал заедно с много от рицарите си, защото било Великден и хората си отдъхвали от грижите. Персивал се изправил на вратата, учуден от гледката, която вижда, обзет от завист дори към слугите, сновящи около крал Артур и дружината му.

Той стоял, без никой да го забележи, но изведнъж всички очи се обърнали към вратата, защото в залата влязъл, без да бъде съобщено за идването му, един едър мъж в златисточервени доспехи. В този миг Кей се бил изправил до краля, взел в ръце златния бокал, с който Артур имал обичая да вдига наздравица за своите рицари, преди бокалът да ги обиколи поред, за да пият и те за негово здраве и за прославата на кралство Логрия.