Читать «Крал Артур» онлайн - страница 118

— Благородни сър — чул той зад гърба си нежен глас, — нали ти си достойният рицар Персивал Уелски, който търси омагьосания замък Карбонек?

Като се обърнал, Персивал видял прекрасна девойка, облечена в черно, която стояла до него със скръстени ръце. Тогава той станал, любезно я поздравил и попитал:

— Лейди, как така знаеш името ми и накъде съм се упътил?

— Преди малко, когато минавах през Пустинните земи — обяснила тя, — срещнах рицар, облечен в червени доспехи, с червен кръст на белия щит…

— Ах, красива девойко — прекъснал я нетърпеливо Персивал, — това е големият рицар Галахад, когото се уморих да търся толкова дълго време. Моля те, кажи ми къде се намира той сега!

— Видях го в Пустинната гора — отвърнала тя. — Гонеше двама лоши рицари към Мъртвата вода.

Уби ги там, но конят му се удави и Галахад без малко не загина. Сега си почива в една обител наблизо, а утре аз ще те заведа при него. Ела в моята шатра, за да си отдъхнеш! Струва ми се, че в последно време не си се радвал на гостоприемство.

— Коя си ти, тя се държиш толкова любезно с мене? — попитал рицарят.

— Една клета, лишена от наследство дама, която някога беше най-богатата на света — отговорила тя. — Зли хора ме прокудиха от замъка ми и взеха по-голямата част от имуществото ми. Сега отивам в двора на крал Артур, за да изпрати рицари и воини, които да надвият разбойниците.

Докато разговаряли, Обезнаследената дама повела Персивал по морския бряг, докато стигнали до морава, покрита с килим от треви и цветя, където имало опъната копринена шатра.

— Тук, благородни сър, можеш да си отдъхнеш от дневната горещина — казала девойката.

Персивал й благодарил, свалил доспехите си и ги сложил под едно дърво, а меча си облегнал на ствола му. После се отпуснал на ложе, застлано с коприна и благоуханно платно, и цял ден спал непробудно.

Вечерта отворил очи и видял, че девойката го чака до богата трапеза, отрупана с най-хубавите ястия, които можел да си представи човек. Когато се нахранили, тя отново го поканила в шатрата и му донесла голяма златна купа, пълна с червено вино, сладко и силно. Вдигнала наздравица в негова чест и му подала купата. По-силно вино от това Персивал никога не бил пил. Девойката отново напълнила купата, но не му я подала веднага. Най-напред му изпяла една провлечена, загадъчна песен, като през цялото време се приближавала все повече към него, докато накрая го прегърнала.

— Лейди — казал й той с развълнуван глас, — много си красива!

— Благородни Персивал — прошепнала тя, — аз съм твоя завинаги. Обичам само теб и никого другиго. Затова сега ме целуни, пий за мое здраве от тази купа и се закълни, че от днес нататък ще бъдеш само мой и ще изпълняваш всичките ми заръки.

Тогава Персивал пил за нейно здраве от силното вино и се навел, за да я целуне по устните. Ала в същия миг изведнъж си помислил за Бланшфльор, истинската дама на своето сърце, и как се бил заклел, че от всички жени на света ще обича само нея. Видял и забития си, опрян о дървото меч, чиято дръжка проблясвала на вечерната светлина. Тогава се сепнал. Тутакси излязъл силен вятър, вдигнал шатрата, тя се понесла във въздуха като облак черен дим и изчезнала.