Читать «Крал Артур» онлайн - страница 117

— Сър Персивал, какво те води насам? — попитала го тя.

— Убиха коня ми — отвърнал той, — аз вървях пешком подир сър Галахад, докато умората не ме повали.

— Ако обещаеш да изпълниш молбата ми — казала Непознатата девойка, — ще ти дам моя кон, който ще те заведе където пожелаеш.

— Не се съмнявай, че ще ти обещая! — възкликнал нетърпеливо Персивал.

— Почакай да доведа коня си — казала Непознатата девойка.

След няколко минути се завърнала, повела едър вран кон. Персивал се изумил, защото за пръв път виждал такъв огромен, силен и буен кон. Въпреки това смело поел юздите, яхнал коня и забил шпори в него. Конят препуснал към гората, минал през планинския проход, изкачил скалистите хълмове и се носел като вихър, огряван от студената ясна лунна светлина. Летял толкова бързо, че Персивал сякаш само за час изминавал пътя, който иначе би му отнел четири дни.

Накрая се спуснали по един склон и стигнали до пълноводна река, която яростно се блъскала о бреговете си. Изглеждало, като че ще скочат право в средата на този водовъртеж. Персивал подръпнал юздите, но конят нито спрял, нито се обърнал. Стигнали до самия край на брега и Персивал видял мътните разпенени води, които бучали под него. Тогава се сепнал, а в същия миг конят изведнъж се изправил на задни крака, сърдито изцвилил, съборил ездача от гърба си, след което сред ужасни зловещи звуци се хвърлил в реката и изчезнал от погледа, само водата просъскала, като че гасяла огън.

Персивал разбрал, че е яздил зъл дух, който е искал да му напакости. Цяла нощ стоял замислен, а на сутринта видял друго необикновено нещо. До реката слязъл голям лъв и когато се навел, за да пие вода, изведнъж от една надвиснала скала се появил отвратителен змей и се увил около тялото и врата на лъва, като се мъчел да го удуши. Между двамата започнала страшна битка и изглеждало, че змеят скоро ще се справи с лъва. След малко лъвът надал рев, сякаш молел за помощ, и Персивал изтеглил меча си, спуснал се към змея и не след дълго хвърлил отрязаната му глава в мътните води на реката.

Тогава Персивал се обърнал да види дали лъвът няма да го нападне, но наместо това звярът се приближил, отъркал главата си о него и взел да му се умилква като някоя голяма котка. Персивал свалил щита си, за да си отдъхне след битката, а лъвът стоял и го пазел.

„Колкото свиреп и могъщ да е лъвът — помислил си Персивал, — той беше изненадан от змея и нямаше да му надвие, затова се обърна към мене за помощ… В такова положение бях и аз, когато злият дух ме изкуши, и макар да съм силен, щях окаяно да загина, ако не се бях осъзнал…“

След тази случка Персивал дълго се скитал през диви и пустинни места, съпровождан от лъва, който денонощно го пазел от заплахите, дебнещи пътника. Най-подир рицарят стигнал до морския бряг, а лъвът останал в края на гората. Персивал седнал да си почине, като се чудел накъде да поеме.