Читать «Крал Артур» онлайн - страница 104

— С божия помощ ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви избавя от бедата. Затова води ме!

Когато стигнали до върха на планината, видели голям кромлех, направен от три изправени каменни плочи, захлупени с четвърта. От тъмното леговище излязъл голям безкрил дракон, който бълвал огън и страховито съскал. Битката продължила през целия ден, а вечерта Ланселот отрязал главата на дракона. После яхнал коня си и препуснал оттатък хълма през затънтените безлюдни проходи на уелските планини, докато стигнал Пустинните земи, където се намирал внушителен замък, наполовина потънал в развалини. Само главната кула се издигала високо над попуканите стени и порутените странични кули. Ланселот обиколил замъка и с почуда гледал разрухата, но дори върху нападалите камъни не видял нито бурени, нито пълзящи растения. След време стигнал до част от сградата, която стояла непокътната.

Там го посрещнали двама оръженосци и го въвели в голямата зала, където на издигнато над пода място около висока маса седял сред своите рицари и придворни дами крал Пелес Сакатия, когото Балин бил победил дълги години преди да нанесе Печалния удар.

— Добре дошъл, добри ми рицарю! — приветствувал го крал Пелес, като вдигнал съсухрена ръка от златното ложе, към което бил прикован. — Седни на моята трапеза! От доста време в омагьосания замък Карбонек не е идвал рицар и се боя, че ще трябва да минат още много години, преди да дойде благородник, който да ме излекува от тежката рана… Ала ми кажи как ти е името. Обръщам се към рицарската ти доблест да не ме лъжеш.

— Сър, за мене е голяма чест, че съм посрещнат така — казал Ланселот и тържествено се поклонил. — Що се отнася до името ми, казвам се Ланселот Езерни.

— А аз съм Пелес, Краля на Пустинните земи и на омагьосания замък Карбонек — представил се домакинът. — Ала макар и тайно, крепи ме упование: Йосиф Ариматейски е мой прадядо, затова ти предстои да видиш чудо…

Ланселот се разположил на масата, но забелязал, че пред никого няма сложена храна, нито вино и цари пълна тишина.

След миг изведнъж проехтял гръм, вратата широко се отворила и в залата влезли три забулени жени, облечени в бяло. Пристъпвали толкова безшумно, като че били духове, а не живи същества. Първата държала в ръка копие с връх от светлина, от което капела кръв и изчезвала, преди да докосне пода. Втората носела златна чиния, покрита с кърпа, а третата — златен бокал, също покрит, но сякаш пълен с толкова чиста и ярка светлина, че човек не можел да го погледне. Ала не това била причината Ланселот да скрие лицето си с ръце, докато шествието обиколило масата и излязло от залата. Рицарят бил обзет от дълбоко страхопочитание и благоговение. В следващия миг всички усетили, че ги изпълва голямо миролюбив и чувство за благополучие, а на Ланселот му се сторило, че е сит от нещо повече, отколкото от земна храна и питиета.

— Господарю, какво означава това? — с приглушен глас попитал той.

— Сър — отвърнал крал Пелес, — ти видя най-скъпите реликви на света, на които съм пазител аз, потомъкът на Йосиф Ариматейски. От бокала и от чинията е пил и ял Исус Христос на последната си вечеря, а с това копие римският центурион, стотникът Лонгин, е пробол тялото му, когато той е бил прикован към кръста. В същия този бокал Йосиф Ариматейски е събирал скъпоценната кръв, която се е стичала от раната… Чуй думите ми: скрит под кърпата край тебе мина Свещеният Граал, а когато мине край рицарите, събрани в Камелот, една Петдесетница няма да се срещате около Кръглата маса, а всички ще тръгнете на път, за да го търсите…