Читать «Двамата просяци» онлайн - страница 5

— От колко време работи при вас?

— От около година. Пристигна от столицата с препоръчително писмо от един известен тамошен майстор ковач. Имах нужда от домашен възпитател за внуците си и го наех. Излезе кротък и разбран човек. Освен това много добър възпитател.

— Знаете ли защо е напуснал столицата и е дошъл да търси работа тук, в Пуян? Имаше ли някакви роднини тук?

— Откъде да знам! — троснато отвърна Лин. — Нямах навика да разговарям с него за друго освен за възпитанието на внуците ми.

— Повикайте домоуправителя си!

Старейшината се извърна в стола си и повика служителя, който сновеше в дъното на просторната приемна.

Когато той пристъпи до масата и направи дълбок поклон, съдията Ди му каза:

— С господин Уан се е случило нещастие и трибуналът трябва да уведоми най-близките му родственици. Предполагам, че са ти известни адресите на някакви негови роднини тук?

Домоуправителят хвърли смутен поглед към господаря си и изрече със запъване:

— То… той… доколкото ми е известно… господин Уан нямаше роднини в Пуян, ваше превъзходителство.

— Тогава къде е ходел в почивните си дни?

— Никога не ми е казвал, ваше превъзходителство. Предполагам, че при някой приятел… или нещо такова — и когато забеляза скептичното изражение на съдията, побърза да добави: — Господин Уан беше мълчалив човек и отбягваше да говори за личния си живот. Обичаше самотата. Свободните часове прекарваше в малката си стаичка в задния двор на дома. Единственото му забавление бяха кратките разходки в градината.

— Не пишеше ли и не получаваше ли писма?

— Доколкото ми е известно, не, ваше превъзходителство — домоуправителят се поколеба за миг. — От някои случайно изпуснати думи за миналото му съм останал с впечатление, че жена му го е напуснала. Изглежда, много я е ревнувал — служителят хвърли тревожен поглед към господаря си, но щом видя, че Лин гледа право пред себе си и като че изобщо не го слуша, продължи малко по-самоуверено: — Господин Уан нямаше никакви други средства за препитание, ваше превъзходителство, и беше много пестелив. Едва ли харчеше и грош от заплатата си, никога не наемаше носилка, дори и през свободните си дни. Но навремето трябва да е бил заможен човек, както личеше по някои дребни жестове. Дори си мисля, че е бил знатен сановник, защото понякога, когато го изненадвах, се обръщаше към мен с доста повелителен тон. Мисля, че е загубил всичко, и парите, и високото си положение. Но не изглеждаше, че съжалява. Веднъж ми каза: „Парите не струват нищо, ако не изпитваш наслаждение, докато ги харчиш. Свършиш ли ги, всякакво положение губи блясъка си.“ Доста странно схващане за толкова образован господин, помислих си тогава… ако се осмеля да уточня… ваше превъзходителство.

Лин погледна към домоуправителя си и каза насмешливо: